Петя Недкова: „Политиците трябва да ни чуят днес, за да има кого да управляват утре!“
Снимка: Lexmedica News
Петя Недкова е завършила Средно-специално образование – профил мед. сестра през 1983 г.; Полувисш медицински институт (1995 г.); Ръководител на здравните грижи и преподавател по практика, бакалавър – МУ – София (1999 г.); Магистър по Обществено здраве и здравен мениджмънт – МУ София (2010 г.); Управление на здравните грижи, магистър – МУ София (2015 г.)
Работила е като мед. сестра и старша мед. сестра във вътрешно отделение на Първа МБАЛ – гр. София, а в последствие като главна медицинска сестра в IV МБАЛ -гр. София.
Понастоящем г-жа Недкова е председател на Националния съвет по качество на Българска асоциация на професионалистите по здравни грижи.
В навечерието на 12 май – професионалния празник на специалистите по здравни грижи, разговаряме за болките и проблемите на съсловието.
На 12 май е вашият професионален празник, но вместо да празнувате, вие се готвите за протест. Не се ли уморихте? Не се ли обезкуражихте? Вярвате ли, че гласът Ви ще бъде чут?
– Истински празник ще бъде, когато редиците ни изпълнят доволни и усмихнати млади хора и във въздуха витае характерната за младостта увереност и самочувствие. Това е истинският празник – с пролетно вдъхновение и много цвят! Тази мечта ме държи „бодра“ през дългите години на професионалния ми път. Когато си млад си мислиш, че лесно можеш да промениш статуквото. С увеличаване на житейския опит се увеличават и съмненията, натрупва се умора и понякога се отчайваш. За голямо съжаление нашата „армията в бяло“ вече е в този етап на професионалния си път. Наистина се уморихме. Уморихме се да работим на няколко места, уморихме се да живеем в несигурност, уморихме се да доказваме очевидното – че без нас не може да има здравеопазване! Обезкуражени сме от това, че други определят правилата за работата ни. Обезкуражени сме от това, че от десетилетия политиците не намериха сили да загърбят партийните си интереси и не стигнаха до съгласие за дългосрочни политики в здравеопазването. Обезкуражени сме от това, че бавно се топим и няма млади хора, които да работят в България. Обезкуражени сме от това, че сме принудени да се спасяваме поединично, че живота ни прави сурови или апатични. Това е нашият последен шанс да бъдем чути! Ние няма какво да загубим! Всички ние, които в момента работим ще напуснем кротко системата на здравеопазване за по-малко от десет години. Но от нашата липса ще загуби обществото ни. Защото хората имат нужда от нашите грижи от появяването си на този свят до самия край. От нас се нуждаят и здравите, и болните, и самотните, и възрастните, и новородените деца, и родителите им и всички, които имат нужда от лечение, съвет, поощрение, усмивка, съчувствие, кураж.
– Какво искате да „извикате“ от площада? И кой се надявате да ви чуе?
– Нямаме право повече да мълчим! Налага се да предприемем мерки, които не са присъщи на съсловието ни и сме решени да отстояваме до край исканията си! Нашият гръмогласен вик ще бъде към управляващите – осигурете ни условия за работа, за да останем тук и да се грижим за българите, за да останат млади хора в нашата страна, за да има здравеопазване. Политиците трябва да ни чуят днес, за да има кого да управляват утре!
– Призовавате площад „Независимост“ да побелее. Останаха ли достатъчно „бели престилки“, които да изпълнят площада?
– За годините на безкрайния ни «преход» ние намаляхме наполовина. И се объркахме, загубихме посоката – накъде отиваме? По пътя загубихме човещината в системата на здравеопазването. Непрекъснато ни принуждават да правим сметки за пари. Неумолимо и граничещо с жестокостта в здравеопазването се наложи пазарната икономика и това, съчетано с неадекватна държавна политика спрямо специалистите по здравни ни доведе до критичен минимум. Процесът на намаляването ни се развива с много ускорени темпове, а нуждите от здравни грижи непрекъснато нарастват. Очакваме държавата да поеме своята отговорност за оцеляване на нацията в тези условия.
– Какво е чувството да бъдеш „сестра“ на всеки болен човек?
– Да си медицинска сестра е призвание. „Смея да твърдя, че сестринството е това, което дава милосърдието на света“– казва Етел Бедфорд Фенуик, основател на Международния съвет на сестрите. Медицинските сестри, както и акушерките, фелдшерите, рехабилитаторите, медицинските и ретнгеновите лаборанти са професии, които имат изключително важно и значимо място в обществото. Хората дотолкова са свикнали с нас, че ни приемат за даденост. Това понякога ни натъжава, но всъщност в това се състои нашата сила – ние сме наистина необходими. Забелязват липсата ни, точно защото без нас не може. Не очакваме специални благодарности, удовлетворени сме от добре свършената работа в екип. Дейностите, които извършваме са различни от поставянето на диагноза за заболяването и назначаване на лечението. Но грижите, които ние полагаме за хората изискват висока квалификация – четиригодишно обучение, придобиване на степен «бакалавър» и непрекъснато учене през целия живот. Професиите ни са трудни, но и зареждащи, защото какво по-удовлетворително има от това да помагаш на хората, да заспиваш с чувство на изпълнен човешки дълг.
– Какво ви крепи все още? Разкажете ни за случка, която Ви е накарала да си помислите, че въпреки всичко си струва да бъдете сестра на милосърдието?
– Спомням си най-важния и отговорен момент в живота си, когато станах майка, а още не бях медицинска сестра. Когато си на двадесет години трудно понасяш цялата отговорност, която се е стоварила върху теб. В този момент много разчитах на подкрепата на прекрасния екип от участъковия лекар-педиатър, акушерката и медицинската сестра, които работеха заедно. Те наистина ми дадоха спокойствие и увереност в грижите ми за малкото човече и ненатрапчиво, но сигурно поеха «грижа» и за мен. Тогава не съм изказвала специални благодарности за техните грижи, защото и аз съм ги приемала за даденост, но се надявам да съм отправила към тях много положителна енергия с благодарните си мисли.
От тогава минаха повече от тридесет години. С безкрайните реформи постепенно ликвидирахме тази практика. Сега идват от чужбина да ни учат как да я въведем като нещо ново и непознато за нас, но пък сега няма пари, няма воля, няма и кой да я прилага. Но младите жени, родители, деца имат нужда от грижа, от някой който да е до тях, да ги съветва, напътства, помага, успокоява. Постепенно нишата се запълва от хора без медицинско образование, със съмнителни знания и практики, които понякога не само че не помагат, но и вредят. За това е нашият протест. За да има професионалисти по здравни грижи и утре. Искам и внучките ми, когато пораснат и те имат деца, да са спокойни, здрави и да има на кого да разчитат.
Подкрепям колежката във всичко,което е написала.Аз имам 49 години трудов стаж,а получавам 230 лв пенсия.Завършила съм ПМИ Варна.
Браво Петя! Толкова истинско и до болка изказани чувства на загриженост и съпричастност към съсловието. Благодаря ти!