М.с. Мая Илиева: Да блокираме системата! Колеги, не се страхувайте!

 

Снимка: личен архив

 

Мая Димитрова Илиева е медицинска сестра с 24 години трудов стаж. Завършила е медицинското си образование в ПМИ гр. Благоевград, а след това висше образование в ЮЗУ „Н. Рилски” със специалност „Социални дейности за работа с деца”. Притежава сертификат за професионална квалификация № 1134 от БАПЗГ, член е съсловната организация, откакто е учредена, притежава над 15 други удостоверения за следдипломно обучение. Работила е като м.с. в Кардиологично интензивно отделение в МБАЛ „Р. Ангелова” гр. Перник; в Национална Кардиологична болница сектор „Сърдечна реанимация”; 12 години като м.с. в Реанимация на Кардиохирургия в „Аджъбадем Сити Клиник МБАЛ Токуда”.

От 2013 г. г-жа Мая Илиева е председател на Синдикална организация към ФСЗ – КНСБ в частната болница Токуда, сега „Аджъбадем Сити Клиник МБАЛ Токуда”.

„Да блокираме системата. Призовавам всички колеги: не се страхувайте! Нека да докажем, че без нас не може! Нека бунтът на белите престилки започне! Датата – 1 март 2019 г. – 12.00 часа в цялата страна! Пожелавам си да успеем!“

Това е призивът, който м.с. Илиева отправи към своите колеги в цялата страна.

Благодарим ѝ, че прие да говори за проблемите на специалистите по здравни грижи у нас и за усилията, които те самите тяхното решение пред LexMedica NEWS.

 

– Признавам, че призивът Ви за протест е стряскащ. „Да блокираме системата“, казвате. Защо? 

– Защото вече не вярвам, че нещо може да се подобри на добра воля, чрез обсъждане и преговори. От доста години съм вътре в нещата и разбрах, че нито от страна на работодателите, нито отговорните министерства и ведомства и професионалните организации, са в състояние да направят желатата промяна. Едните – защото не искат, а другите – защото не могат. Принципът „со кротце, со благо“ не действа. Действа продължението му…

– Разкажете малко по-подробно. Кога започна всичко, сестра Илиева? 

– Всичко започна през 2013 г., когато създадохме Синдиката. Когато създадохме организацията бяхме 6 медицински сестри. Тогава повечето, за да не кажа всички, бяха настроени срещу нас – убеждаваха ни, че сме „луди“ – как в частна болница ще има синдикат? Нашият аргумент беше, че независимо кой е собственикът, той трябва да се съобразява с българските закони и с правата на работещите. Създаде се много голямо напрежение, огромен натиск по всички възможни направления, но успяхме, защото бяхме единни и … защото бяхме сестри.

– За какво се борехте? Какво поискахте от работодателя, например? 

– Опитвахме се да работим в защита на правата ни, нищо повече. Опитвахме се да водим преговори с работодателя за подписването на Колективния трудов договор, например. За простички неща – купони за храна по специална наредба за условия на труд (задължителна за всички болници), които получава персонала, който работи на 12-часови дежурства, в спешно отделение, рентген, в реанимация и т.н.

– И?

– Повече от 5 години водим преговори. За това време се смениха трима директори, но без резултат. Проблемът е, че Законът задължава работодателя да води преговори, но не го задължава да подпише КТД – няма краен срок за преговаряне т.е. преговорите могат да бъдат безкрайни. В нашия случая през м. април т.г. ще станат 6 години.

– Според Вас Законът позволява това. Така ли? 

– За съжаление Законът така е направен, че обслужва интереса на работодателя. Почти във всеки член от КТ има прибавена по една думичка „може”, което връзва ръцете на преговарящия и автоматично значи, че работодателят не е длъжен а само ако желае ще изпълни дадено искане. Да не говорим, че добри, когато е задължен от Закона да предостави определена информация за преговорите той не го  прави (особено частните работодатели). В заключение Закона дава шанс на работника да преговаря, но на практика шанса е обречен на неуспех (моля, направете си справка в колко частни структури има сключен КТД).

– Сама ли бяхте през цялото време?

– Не. По време на преговорите през всичките тези години неотлъчно до мен беше Росица Вергова – експерт КТД и Права, адвокат Николина Чакърова, която ме съветваше винаги, когато е необходимо, по телефона при спешни ситуации и ме представляваше по делата, които заведох в съда срещу болницата. На преговорите присъстваше и зам. председателя на Федерацията на Синдикатите в здравеопазването д-р Пламен Радославов.

– А в лечен план какво Ви коства тази борба? 

– Отне ми години, за да накарам хората да повярват в нас, Помагах с каквото мога на всички, независимо от това дали са членове на Синдиката.Така колегите започнаха да ме търсят и към нас, сестрите, постепенно започнаха да се записват и лекари. Продължаваме да работим на пълни обороти, защото все още Синдиката е тема табу в болницата.

– Какво последва оттам нататък? Какво поискахте от работодателя?

– Както споделих още в началото, след създаването на Синдиката през 2013 г. в болницата все едно „избухна бомба”. Веднага аз и двамата секретари на Организацията бяхме привикани на неофициален разговор и бяхме „помолени” доброволно да се откажем от Синдиката. Когато отказахме бях извикана само аз – първо тогавашният директор д-р Явор Дренски се опита да ме подкупи, като видя, че не поддавам започна да ме заплашва, че никъде в България няма да си намеря работа. За да тушира всичко още в зародиш той направи събрание в болницата, на което бяха задължени да присъстват всички специалисти по здравни грижи и рехабилитатори, там те бяха „помолени” да не се включват в Синдиката, а нас ни обвини, че му извиваме ръцете.

– Споменахте, че сте водила дела. Била сте наказвана. 

– Да. След създаването на Синдиката за мен започна същинския натиск: наказаха ме дисциплинарно с последно предупреждение за уволнение след като се опитах да защитя колежка, която искаха да уволнят. Наказаха ме втори път за това, че си бях позволила да разлепя съобщения свързани със Синдиката на различни места в болницата. Получих дисциплинарно трето наказание, когато отидох да получа купони по Наредба за условия на труд, които нашата клиника не беше получавала 7 години. За всички тези наказания обяснения ми бяха искани на нощно дежурство, в събота или неделя (т.е. извън работното време на администрацията), чрез дежурен по болница с писмо или чрез куриерска фирма по време на платеният ми годишен отпуск. Разбира се аз не им останах длъжна и за всяко едно от наказанията заведох съдебно дело. Накрая решиха да ме лишат от клинични пътеки (работих така 1 година), за да ме принудят сама да напусна – получиха поредното дело. Заведох дело и в Комисия за защита от дискриминация – на последна инстанция във Върховен Административен съд мина през м. декември – чакам решение. Всички останали дела спечелих, включително ми възстановиха и сумата, от която ме бяха лишили.

– Добре, наистина ли няма друг начин за решаване на проблемите? 

– Според мен няма. Ще разкажа нещо, което по-късно стана повод да заведа дело. През м. декември персоналът на Клиника по кардиохирургия (там където работя) получи меко казано „обидни заплати”, спрямо броя на пациентите и обема работа в клиниката. Излишно е да обяснявам, че медицинските сестри не достигат. Назначават се студенти за болногледачи, които попълват „дупките“ и пак сме малко. Физическото натоварване е нечовешко. Тогава спонтанно се организирахме – голяма част от работещите – и изненада директорката в коридора. Принудихме да ни приеме.

– Какво означава „принудихме я да ни приеме“? Отказваха ли да разговарят с вас?

– Обикновено ни отказваха. По време на срещата директорката не можа да отговори на нашите въпроси и прехвърли топката на Началник клиника –както  винаги. Направихме опит да разговаряме и с него, но това само го ядоса и следващият месец януари всички медицински сестри (м.с.) бяхме наказани без бонуси, само на основни заплати. Тогава напрежението ескалира и решихме, че с разговори нищо не става, а трябва стачка. Пуснах писмото до Изпълнителния директор на болницата с копие до Турския представител, както и копие до началника на Клиника по кардиохирургия, в което им поставяме срок: ако м. февруари не получим достойни заплати за труда ни, още на следващия ден започва предупредителна стачка и след това, ако се наложи ще преминем към ефективни стачни действия след законово уточняване на същите. Извиних им се, че им отнемам от ценното време и го подписах без уважение.

– И така се роди призивът „да блокираме системата“? 

– През всички тези години се убедих, че полза от разговори няма и е дошло време да се вдигнем на бунт срещу системата. Проблемите в здравеопазването са много – това са въпроси свързани със заплащането, задължително връщане на медицинските стандарти – е може една м.с. да обслужва Х броя пациенти – ние не сме роботи.– заплащане на допълнителните квалификации на м.с., въвеждане на точни и ясни правила за разпределение на клиничните пътеки и най-вече контрол върху запазването на тези правила и т.н. За да постигнем всичко това, аз мисля, че трябва да се обединим и в цяла България да има организирани протести. Да блокираме системата. Призовавам всички колеги: не се страхувайте нека да докажем, че без нас не може, нека бунтът на белите престилки започне. Изходът е само един – ЕДИНЕНИЕ и борба до край, нужна ни е само малко „лудост“, много кураж и нито крачка назад, тогава, ще успеем. Длъжни сме да опитаме…

Петя Недкова: „Политиците трябва да ни чуят днес, за да има кого да управляват утре!“