От първо лице: Как пациентите изобщо оживяват тук?!
Умбал „света Анна“ – две ромки кретат по коридора, казано им е, че трябва да се качат на седми етаж. Едната едвам ходи и стене, пита как да се качи. На първи етаж където е спешното, всички асансьори са само с карта. Никой не ѝ обръща внимание, никой не понечва да помогне.
Питат двете жени как да се качат на едно от гишетата – жената вътре размахва пръст и ги праща по коридора. Минаваме по коридора пеша, няма инвалидна количка, нищо че жената едвам се движи.
Стигаме ние седми етаж, звъним на звънеца и след няколко минути излиза жена, поглежда листа на дамите и заявява “Не за тук“ и тръгва да затваря вратата. Казвам ѝ, че са ни пратили тук и препречвам с крак за да не затвори. Питам я откъде да вземем количка, защото жената едвам ходи… “Тук няма колички, хайде моля ви, че доц. … досега ми се кара”. Моля за съдействие, но единственото, което получавам е “Това не е моя работа!”
Ами чия работа е бе, госпожо?!
Питам я за име, а тя отказва да ми го даде. Идва втората сестра да се разправя, но и тя отказва, за да бе подам оплакване.
Жената продължава да стене, аз вече видимо съм се напрегнала и се чудя как, по дяволите, хората оживяват тук.
Връщаме се да питаме как се стига до седми етаж с асансьор. Казват ни, че не са разбрали и можело с единия от асансьорите. Мисля си как можеше да спестим на жената половин часовата мъка, само някой да ни беше обърнал внимание от самото начало…
Заставаме ние пред въпросния асансьор, на който можем да се качим без карта. Спира асансьорът, слизат лекари…тръгваме да се качваме, но ни тръшват вратата под носа “Чакайте го да се върне”. Докато разбера какво се случва, асансьорът е потеглил без нас. Продължаваме да чакаме, жената продължава да стене, а аз съм пред истерия.
Пристига отново асансьорът, пристигат още лекари и сестри, качват се дружно и ни обясняват как ще трябва да чакаме. Моля се аз поне да ни пуснат с карта на съседния асансьор. “Ама разбирате ли, не е моя работа?!” – отговаря едната.
Вече изпаднала в истерия, почвам да крещя по коридора, белким някой ми обърне внимание. Хората ме гледат все едно съм полудяла, но всеки продължава с деня си все едно нищо не се случва.
Почти час по-късно успешно се товарим на асансьора. Качваме се до отделението и предавам жената на лекарката, която търсим от вече час. Жената, милата, едвам гледа и е видимо изплашена, че ще я оставя.
Хора, реве ми се. Не може да позволяваме да се държат с хората като с говеда, разбирате ли?! Не може. Стига гаври и унижения! Отвратена съм.
Веси Деянова
