Проф. Никола Владов: Първата чернодробна трансплантация промени ВМА завинаги
Снимка: ВМА
На 21 април 2007 г. във Военномедицинска академия беше извършена първата чернодробна трансплантация в историята на лечебното заведение – операция, която поставя началото на нов етап в българската трансплантология. Сега, почти две десетилетия по-късно, проф. Никола Владов разказва за пътя от първата успешна трансплантация до изграждането на национален център с европейско ниво на експертиза. След 19 години ВМА остава единственият център в България за чернодробни трансплантации и продължава да изгражда нови поколения специалисти, казва лекарят. За трудните решения, драматичните битки за живот, недостига на донори и хората, които превръщат трансплантациите в кауза… Пред ФАКТИ говори проф. Никола Владов, началник на Клиника по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА.
– Проф. Владов, какво си спомняте най-ярко от 21 април 2007 г., когато във ВМА беше извършена първата чернодробна трансплантация?
– Спомням си огромния ентусиазъм, с който всички работехме тогава. Бяхме толкова съсредоточени върху самата операция, че когато накрая казах: „Свършихме“, част от колегите дори не можаха веднага да осъзнаят, че всичко е приключило успешно. Разбира се, това го казвам с усмивка, но показва колко силно бяхме погълнати от идеята да осъществим тази трансплантация.
Най-голямата ни гордост е, че успяхме да го направим със собствени сили, без пряка помощ от чуждестранни специалисти. Моите ментори във Франция следяха развитието на програмата и знаеха какво се случва при нас, но след операцията единствено ги уведомих, че трансплантацията е извършена успешно и пациентът е добре. Навсякъде по света, когато се създава нова трансплантационна програма, обичайна практика е да се разчита на подкрепата на вече утвърдени международни екипи. Ние обаче бяхме уверени в подготовката си и в способностите на целия екип. Разбира се, в никакъв случай не бихме предприели стъпка, която би застрашила живота на пациента. Най-красноречивото доказателство за успеха на тази първа трансплантация е, че реципиентът и днес е жив и здрав. Това е удовлетворение, което трудно може да се опише с думи, и потвърждение, че сме взели правилното решение и сме извървели правилния път.
– Колко трудна беше подготовката за тази първа трансплантация и в кой момент повярвахте, че екипът е готов да се справи самостоятелно?
– Когато дойдох във ВМА през 2003 г., идеята беше да създадем Клиника по жлъчно-чернодробна хирургия и да развием съвременната чернодробна хирургия в България. По това време вече бях специализирал неколкократно във Франция и бях добре запознат с най-модерните практики в тази област. С натрупването на опит и с разширяването на дейността постепенно се роди и амбицията ВМА да започне да извършва чернодробни трансплантации. През 2005 г. организирахме българо-френски научен симпозиум, на който присъстваха моите ментори – проф. д-р Оливие Собран и проф. д-р Филип Бонишон. Те се запознаха с базата, с организацията на работа и с обема на хирургичната дейност, която извършвахме, и категорично заявиха, че клиниката и болницата са достигнали нивото, необходимо за започване на програма за чернодробни трансплантации. След това заминах за Франция и прекарах един месец в екипа на проф. Собран. Когато се върнах в България, вече бяхме убедени, че можем да направим следващата крачка. В рамките на година осъществихме първата чернодробна трансплантация. Френските ни колеги ни предоставиха своите протоколи и алгоритми на работа, които заедно с младите тогава лекари, а днес вече професори Ивелин Такоров и Васил Михайлов, преведохме, адаптирахме и внедрихме. Всички бяхме изключително мотивирани и обединени от идеята да създадем нещо, което до този момент не беше правено във ВМА. В първата трансплантация участва най-опитната част от екипа – аз, проф. Венцислав Мутафчийски, днес началник на ВМА, и д-р Сергей Сергеев. С годините екипът постепенно се разрасна и сега разполагаме с три напълно взаимозаменяеми трансплантационни екипа, както и с три екипа за експлантация, съставени от отлично подготвени, опитни и сравнително млади хирурзи. Това е може би най-голямото постижение през тези години – не само развитието на самата трансплантационна програма, но и създаването на поколения специалисти, които гарантират нейното бъдеще. ВМА израсна изключително много по отношение на подготовката на кадри за чернодробна трансплантация и днес разполага с експертиза на европейско ниво.
– Какво промени първата успешна трансплантация за ВМА и за българската трансплантология като цяло?
– Първата чернодробна трансплантация промени много неща. На първо място, тя постави ВМА в съвсем друга категория – сред високоспециализираните болници с необходимия ресурс, експертиза и организационен капацитет да извършват една от най-сложните операции в съвременната медицина. Този успех показа, че Академията разполага не само с подготвени хирурзи, но и с цялостен мултидисциплинарен екип – гастроентеролози, анестезиолози, реаниматори, специалисти по образна диагностика, медицински сестри и много други професионалисти, без които една трансплантационна програма не би могла да съществува. Всички те трябва да бъдат на изключително високо ниво, за да се грижат за такива пациенти. Може би най-ценното е, че трансплантациите се превърнаха в кауза за цялата ВМА. Не само за хората, които пряко участват в операционната, а и за всички, които по един или друг начин са част от този процес. И до днес виждаме същия ентусиазъм, същата отдаденост и същото чувство за обща мисия. Това е кауза, която продължава да ни мотивира да бъдем все по-добри.
В национален план резултатите също говорят сами за себе си. След 19 години ВМА е единственият център в България, който извършва чернодробни трансплантации. Това е признание, че избраният от нас път е бил правилен и че през годините сме успели да съхраним и развием нивото, което поставихме още с първата трансплантация. А това съвсем не е лесна задача. Паралелно с това Академията продължи да надгражда своите възможности и в други области на трансплантационната медицина. Вече разполагаме и с урологични екипи, които участват в бъбречните трансплантации. Това показва, че ВМА не спира да се развива и да разширява експертизата си. В крайна сметка днес държавата има в лицето на ВМА структура, на която може да разчита безрезервно при най-сложните хирургични случаи. Тук се извършва най-тежката и високоспециализирана хирургия – от класическата отворена хирургия до най-съвременните лапароскопски и роботизирани операции. Всичко това е подкрепено от висок стандарт на грижа за пациентите, което превръща ВМА във водеща болница както в областта на трансплантациите, така и в българското здравеопазване като цяло.
– Често казвате, че трансплантологията е върховата форма на екипната работа в медицината. Как се изгражда такъв екип и колко време е необходимо, за да заработи като едно цяло?
– Изграждането на трансплантационен екип е дълъг процес, който изисква години работа, обучение и натрупване на опит. В него участват много хора, но с времето естествено се случва своеобразен подбор. Някои идват, запознават се с тази хирургия и разбират, че това не е тяхното призвание. Други остават, защото откриват в нея своето място. Трансплантационната хирургия е изключително завладяваща, но същевременно и много изискваща. Натоварването е огромно – както физическо, така и психическо. Това е работа, която не търпи компромиси и често не се побира в рамките на стандартното работно време. В нашата клиника работният ден приключва тогава, когато приключи работата и когато пациентите са получили необходимата грижа. Постепенно остават хората, които не само притежават необходимите професионални качества, но и имат сърце за тази работа. Именно така се формира ядрото на екипа – група от специалисти, обединени от обща цел, доверие и готовност да поемат отговорност в най-трудните моменти. Около това ядро постепенно се изграждат и новите поколения хирурзи. Младите колеги се учат, натрупват опит и с времето сами намират своето място в екипа. Това е непрекъснат процес на приемственост, без който развитието на една трансплантационна програма и на една клиника е невъзможно. Затова често казвам, че трансплантологията е върховата форма на екипната работа в медицината. Успехът никога не е заслуга на един човек. Той е резултат от усилията, доверието и професионализма на десетки хора, които работят като един организъм в името на пациента.
– От първата трансплантация до днес кои са най-големите технологични и медицински промени, които улесниха работата на специалистите?
– Живеем в изключително динамично време по отношение развитието на хирургията и медицината като цяло. Аз започнах своя професионален път през 1987 г. и през тези близо четири десетилетия имах възможността да наблюдавам и да участвам в промени, които коренно преобразиха начина, по който лекуваме пациентите. Когато започвах, много от технологиите, които днес приемаме за даденост, просто не съществуваха в ежедневната практика. Работеше се по утвърдени от десетилетия методи и хирургията беше много по-различна. Любопитно е, че именно през 1987 г. във Франция е извършена първата лапароскопска холецистектомия – събитие, което поставя началото на истинска революция в хирургията. В България този метод навлиза няколко години по-късно и постепенно променя изцяло представите за оперативно лечение. След лапароскопската хирургия започна бързото развитие на съвременната електрохирургия, което даде възможност операциите да станат по-прецизни, по-безопасни и значително по-малко травматични за пациентите. По-късно навлязоха роботизираните системи, новите поколения образна диагностика, както и съвременните медикаменти за онкологично лечение. Всичко това разшири границите на възможното и позволи да се предприемат интервенции, които преди години изглеждаха немислими.
На практика технологиите революционизираха медицината и в частност хирургията. Неща, които в началото на моята кариера смятахме за почти невъзможни, днес са част от ежедневната работа на много хирургични екипи по света. Радващото е, че България не остава встрани от този процес. Днес разполагаме с болници, които са отлично оборудвани, с модерна апаратура и много добри условия за работа. Това дава възможност на българските специалисти да прилагат съвременните достижения на медицината и да предлагат лечение на ниво, съизмеримо с водещите европейски центрове.
– Коя е най-драматичната трансплантация, в която сте участвали, и какви уроци остави тя у вас и екипа?
– Най-драматичният случай, в който съм участвал, без съмнение беше една ретрансплантация през 2013 г. Ставаше дума за млад мъж, на когото преди това бяхме извършили чернодробна трансплантация от жив донор – неговия брат. Първоначално всичко вървеше добре, но впоследствие състоянието му рязко се влоши. Започна тежко кървене, развиха се сериозни усложнения и стана ясно, че единственият шанс за спасението му е спешна ретрансплантация. Подадохме пациента по спешност в листата на чакащите, въпреки че в онзи момент никой не можеше да гарантира, че навреме ще се намери подходящ донор. Това беше огромно изпитание както за пациента и неговото семейство, така и за целия медицински екип. Беше истинска игра на нерви – час след час наблюдавахме как състоянието му се влошава, а времето работеше срещу нас. Освен че очаквахме донорска ситуация, трябваше ежедневно да се борим с последиците от тежката кръвозагуба и усложненията, за да го задържим жив до евентуалната трансплантация. В такива моменти медицината достига своите граници и остава надеждата. Надеждата, че ще се появи подходящ орган навреме и че ще успееш да дадеш на пациента още един шанс. За щастие това се случи. Близките на починала млада жена взеха благородното решение да дарят нейните органи и така се появи възможност за ретрансплантация. Извършихме операцията, която сама по себе си беше изключително сложна и рискова, но успешна. Този млад човек премина през изпитание, което малцина могат да си представят. Успя да преодолее всички трудности, възстанови се и днес е жив и здрав. Създал е семейство и води пълноценен живот. Това е един от случаите, които никога не се забравят. Той ни напомни колко ценен е всеки донорски жест, колко важна е екипната работа и колко тънка понякога е границата между загубата и спасението. Именно такива истории дават смисъл на всичко, което правим.
– Много от лекарите във ВМА са имали възможност за кариера в чужбина, но са избрали да останат в България. Какво ги мотивира да посветят професионалния си път на българската трансплантология?
– Смятам, че има няколко основни причини. На първо място са условията за работа и възможностите за професионално развитие. ВМА последователно провежда политика, която дава шанс на младите лекари да се развиват, да придобиват нови умения, да поемат отговорности и да израстват кариерно. Разбира се, това върви ръка за ръка с личната мотивация. Медицината, а особено трансплантационната хирургия, изисква много труд, постоянство и отдаденост. Това не е професия, в която успехът идва бързо или лесно. Зад всяко постижение стоят години обучение, дежурства, лишения и огромна лична ангажираност. Днешното поколение лекари има различни очаквания и различен поглед към баланса между професионалния и личния живот, което е напълно разбираемо. Но има нещо, което не се е променило и никога няма да се промени – големите резултати в медицината се постигат с много работа и постоянство. Това е философията, която винаги съм следвал и която се опитвам да предам на младите си колеги. Вярвам, че когато човек е готов да инвестира време, усилия и сърце в това, което прави, резултатите неизбежно идват. Мисля, че именно тази възможност – да бъдат част от нещо значимо, да се развиват в силен екип и да оставят своя принос в българската медицина – мотивира много млади лекари да изберат да останат и да градят кариерата си тук – в България и по-конкретно във ВМА.
– Кои са най-сериозните предизвикателства пред трансплантациите у нас днес – липсата на донори, финансирането, обществените нагласи или кадровият ресурс?
– Безспорно най-сериозното предизвикателство пред трансплантациите у нас остава недостигът на донори. Това е проблем, който не е свързан с готовността на трансплантационните центрове или с възможностите на медицинските екипи, а с цялостната организация на донорския процес и обществените нагласи към донорството. Необходимо е да продължат усилията за развитие на донорската мрежа, за подкрепа на координаторите по донорство и за повишаване на информираността на обществото. Това е кауза, в която участват много институции и от която зависи шансът за живот на стотици пациенти.
От своя страна ВМА винаги е инвестирала в развитието на трансплантационната програма и продължава да го прави. През годините Академията последователно надгражда своя капацитет – чрез модерна апаратура, създаване на отлични условия за работа, изграждане на високотехнологични операционни зали и непрекъснато обучение на специалистите. Особено важно е, че се инвестира не само в техника, а и в хора. Създава се култура на приемственост, на професионално развитие и на разбиране, че трансплантациите са мисия, която изисква отдаденост от целия екип. Именно затова днес ВМА разполага с подготвени специалисти и с цялата необходима инфраструктура, за да отговори на най-високите стандарти в тази област.
––––––––––-
Проф. Никола Владов, началник на Клиника по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология на ВМА, за първата чернодробна трансплантация във ВМА, битките за живот и хората, които не се отказват.
Той е един от водещите български хирурзи и пионер в развитието на чернодробно-панкреатичната хирургия и трансплантологията у нас. Завършва медицина в Медицински университет-София през 1987 г., а професионалният му път преминава през специализации и обучения във водещи хирургични центрове във Франция, Италия и Тунис.
От 2007 г. ръководи Програмата за чернодробни трансплантации на ВМА, а от 2009 г. е начело на Клиниката по чернодробно-панкреатична хирургия и трансплантология. Под негово ръководство ВМА се утвърждава като национален лидер в областта на чернодробните трансплантации.
Проф. Владов извършва първата лапароскопска резекция на черен дроб и първата лапароскопска резекция на панкреас в България, първата трансплантация на черен дроб от жив донор между възрастни и първата чернодробна ретрансплантация у нас. През 2013 г. е избран за почетен член на Френската академия по хирургия, а през 2016 г. получава отличието „Лекар на годината“ на Българския лекарски съюз.
Името му е трайно свързано с развитието на съвременната българска трансплантология и с изграждането на поколения специалисти в тази високоспециализирана област.
