Здравният КТД на трупчета: Има ли кой да спаси преговорите, преди системата окончателно да колабира?
Преговорите за новия Колективен трудов договор (КТД) в сектора на здравеопазването официално приличат на безкраен и мъчителен медицински консилиум, при който лекарите спорят за диагнозата, докато пациентът тихо си отива. Вече повече от две години системата работи без актуализирано споразумение – предишният КТД изтече още на 12 април 2024 г., а заложените в него минимални прагове за заплати масово останаха само на хартия.
На този фон изказването на здравния министър Катя Ивкова пред Комисията по здравеопазване, че „очаква страните да намерят решение“, звучи по-скоро като пожелателно мислене, отколкото като реален план за действие. Проблемът обаче не е просто административен. Зад сухите преговори стоят съдбите на хиляди медици и милиони пациенти.
Хроничните заболявания на българското здравеопазване
По време на парламентарната комисия бяха назовани „острите симптоми“ на системата, които никой вече не може да крие под престилката:
- Кадровият дефицит като присъда: Хроничният недостиг на медицински сестри и млади лекари превръща ежедневната работа на останалите в системата в денонощно дежурство без край.
- Финансовата бездна: Докато синдикатите настояват за спешно и осезаемо вдигане на основните заплати, за да се спре изтичането на кадри в чужбина, болничните мениджъри и работодателите контрират, че бюджетът на клиничните пътеки просто няма как да поеме подобен натиск.
- Пациентът като вечен спонсор: България продължава да държи срамни рекорди в Европейския съюз по процент на директно доплащане от джоба на болния. Пациентите плащат скъпо, а работещите в системата твърдят, че са недофинансирани. Къде тогава изчезват парите?
Медиатор или безучастен наблюдател?
Въпреки че Министерството на здравеопазването формално заема позицията на медиатор, държавата не може да продължава да се държи като страничен наблюдател. Липсата на нов КТД не е просто спор между работодатели и синдикати – тя е абдикация от отговорност към националната сигурност, каквато е здравето на нацията.
Оптимизмът на министър Ивкова е похвален, но социалното напрежение сред съсловието вече е достигнало критична точка. Ако преговорите се провалят или отново бъдат замазани с козметични компромиси, следващата стъпка няма да бъде нова среща в министерството, а ефективни протести и масово напускане на специалисти. А тогава въпросът няма да е колко ще плащаме за здраве, а дали изобщо ще има кой да ни лекува.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––– Петър Димитров
