„Лекарска грешка“ – кога има смисъл да се водят дела?

Обществено наложилото се понятие „лекарска грешка“ не съществува нито за правото, нито за медицината. Това обаче не означава, че не приемаме вероятността да се случат нежелани събития по време на диагностика и лечение. 

Най-честите причини да се търси отговорност от лекари и от лечебните заведения

Най-честите причини да се търси отговорност от лекари и от лечебните заведения, в които те работят, ca:

• забавяне на диагнозата или сгрешена диагноза;
• по време на лечение – липсата на информирано съгласие, несъобразяване с индикациите и контраиндикациите за дадена медицинска дейност;
• неблагополучия по време на посттерапевтични или постоперативни грижи.

Всеки един от тези етапи може да даде повод за недоволство от страна на пациентите и за търсене на отговорност. Правя уговорката, че не всяко недоволство на пациент автоматично се превръща в „лекарска грешка“.

• За какво най-често се водят дела срещу болници и лекари?

Всяко от делата е резултат от пробиви, грешки и недостатъци в здравната система. Много рядко те са провокирани от решенията само на един конкретен лекар. Например, ако говорим за забавена диагностика: българската здравна система е така организирана, че пациентът трябва да се мине първо през общопрактикуващия лекар, който невинаги разполага с пълния набор от лабораторни изследвания и образна диагностика, съответно няма как да ни насочи адекватно към специалист, а докато се случат всички медицински дейности по веригата, диагнозата е закъсняла, а понякога се оказва и грешна.

Друг проблем на системата е, че често се пристъпва към лечение, без пациентите да са запознати какво точно ще им бъде правено, или им е обещано и коментирано едно, а постфактум те разбират, че се е случвало друго, особено ако настъпят и нежелани последици или усложнения. Затова процесът по информиран избор и съгласие не трябва да е проформа – подпиши се в долния ъгъл на едни документи. Той трябва да е процес на комуникация между лекар и пациент. Всяка инвазивна дейност трябва да се осъществява след действителен процес по информиран избор и съгласие, в писмена форма, а не пациентите да са привидно информирани, но неприятно изненадани накрая, след лечението.

Обикновено делата засягат уязвимите групи – деца, бременни, родилки или възрастни хора с множество хронични заболявания, тези които задължително или често търся медицинска помощ. Най-съдените лекари са гинеколози, анестезиолози, хирурзи, напоследък и дентални лекари.

Най-неприятните и тежки дела са по повод смъртта на пациент. Трябва да сме наясно, че колкото и развита да е съвременната медицина, тя невинаги може да даде решение на всяко заболяване. При това медицинската грижа не цели конкретен резултат, а е ориентирана към полагането на дължима грижа. Казано по-просто – нито един лекар не може да обещае на своя пациент, че ще го излекува на определен процент или 100%. Но всеки лекар е длъжен на положи такава грижа, да направи всичко възможно в конкретното състояние на даден пациент, че това да е най-доброто за времето, мястото и обстоятелствата спрямо този пациент и неговите нужди.

• Кога има смисъл да се водят дела?

Воденето на дела срещу лекари и лечебни заведения не трябва да е самоцел или плод на нечия професионална амбиция, или да е следствие на усещане за недостатъчната грижа към близък, който е починал.

За да стигнем до дело, някой трябва предварително да е обследвал добре казуса: да е запознат с диагностиката или лечението, да е анализирал какво може да се ползва като доказателства, кое с какво може да докаже. Делата са огромна отговорност за този, който ги завежда. Ако претенцията на едно гражданско дело бъде отхвърлена, завелият това „неуспяло“ дело ще остане разочарован освен от житейската и медицинска ситуация, но ще се наложи и да плаща разноските на лекаря/болницата, които е тръгнал да съди. Ето защо хората не трябва да се подвеждат по обещания или по гръмки заглавия, че някой съди болница. Всеки може да съди болница или лекар. Друг въпрос е колко са успели да ги осъдят. Немислимо е адвокат, който няма медицинско образование и не може дори да разчете, не просто формално, а и по смисъл, медицинска документация, да пристъпва към завеждане на дела срещу лекари или болници. Рисково е.

Трябва да се подхожда честно към хората, които търсят справедливост, възмездие, обезщетение. Има ситуации, при които аз като лекар и юрист виждам къде е проблемът, но нямам доказателства, а най-лошото е, когато и способите ми да докажа това, което съм видяла или разбрала, са законово ограничени. В такава ситуация би било безкрайно нечестно да спекулирам с нечия болка, да яхна вълната на недоволството и да заведа дело, което няма как да спечеля. Предпоставките за успешно дело са: предварителната добра преценка на ситуацията и на доказателствата, търпение и доверие. Повечето дела се водят с години, на различни инстанции. Имах случай, в който успяхме да спечелим делото чак след 12 години. Ако ищците не са запознати с тромавата, бавна и невинаги добре работеща правосъдна система, това разклаща доверието и към адвоката. Немалка част от моите доверители са ми казвали: „Това дело върви бавно, защото съдът и другата страна чакат аз да умра“. Колкото и цинично да звучи, такива мисли минават през главите на ищците, а по-тъжното е, че аз също не мога да направя много, за да се случват нещата по-бързо. Затова е добре предварително да знаят, че трябва да се въоръжат с търпение. Една от причините делата срещу лекари/болници да се бавят е дефицитът на кадри в здравеопазването, съответно дефицитът на вещи лица по дадени специалности. Преди да подходят само емоционално, водени от желание за справедливост и възмездие, е добре хората да знаят, че воденето на подобни дела отнема време, нерви и пари.

• Какво може да се направи в случаите на смърт на деца или на родилки? Делата ли са начинът, по който здравната система да коригира грешките си?

Добре е, че обществото ни е особено чувствително към смъртта на деца или на родилки, че не ги приема за обичайни, за просто статистика. В такива случаи като адвокат по медицинско право винаги съветвам да се прави аутопсия.

Дали делата са начинът за решение на проблемите на системата – и да, и не?! Ако разполагахме с методи за анализиране на грешките и неблагополучията в здравеопазването, щяхме да имаме и механизъм, по който да подобрим системата. Щяхме да можем да се „поучим от грешките“ – това, което наричам „черна кутия в здравеопазването“ по аналогия с „черната кутия“ и самолетните катастрофи. На тази тема говоря по-подробно в една моя лекция на TedX.

Да, смъртта на пациенти може да е плод на повтарящи се, системни грешки. А при натрупване на едни и същи фактори и въздействия, при наличието на едни и същи недостатъци, не можем да очакваме различен резултат. Ето, делото във Видин, при което осъдихме болницата и има влязла присъда срещу лекаря за смърт на родилка, доста прилича на друго дело, което водим в Пловдивския съд срещу болницата в Карлово по повод смъртта на друга родилка. Има поне още два или три подобни случая. Те си приличат по това, че се развиват в сравнително малка провинциална болница, със застаряващ и недостигащ персонал, с липсващи условия за спешна реакция (т.е. няма анестезиолог на разположение, няма екип, подготвен за друг вид родоразрешение или операция, няма кръв и кръвни продукти). Ако всички тези дефицити бяха анализирани от отговорните институции и бяха предложени адекватни решения, можеха да се избегнат тези смъртни случаи. Много по-полезно и по-правилно би било, ако от всички дела, които печеля, някой си беше научил или си учи уроците.

Ще дам пример и с грешките при феталната морфология. Това е изключително доходоносна тясна специалност, която обаче не е добре регулирана и с нея се спекулира много. Бременните жени дават огромни средства за изследвания на вътреутробното развитие на плода, а след това раждат деца без бъбреци, без крайници, без някои вътрешни органи или в състояния, несъвместими с живота. Нито една от бременните жени не е предупреждавана за тези аномалии. Това е лишаване на родител от информиран избор, което води до раждането на дете с вродена аномалия, понякога несъвместима с живота, и се явява предпоставка за дела. Това е сериозен проблем в България. Абсолютно недопустимо е в 21. век, при това технологично развитие на медицината и при всички финансови претенции на специалистите по фетална морфология, бременна жена след 3 или 4 изследвания на фетална морфология на плода да роди дете без крайници. Поради липса на регулация в тази сфера подобни казуси са все по-чести, за съжаление. Безкрайно тъжно е да продължават да се раждат деца без крайници или органи, а ние да си заравяме главите в пясъка и да не признаваме проблема – липсва регулация и контрол над тази специалност, но преди това липсва подходящо образование. Това е грях към цялото общество, защото раждането на дете с увреждания е изключително натоварващо за семейството. Тези деца освен нуждата от обич и грижа се нуждаят от необичайно големи разноски, които няма кой да покрие според нуждите им. Именно за това трябва да има регулация.

При такива „повтарящи се“ доста сходни случаи делата са единственото решение на проблема, защото законът не дава възможност за друго на този етап.

Моето желание винаги е било да поддържаме добрия диалог и да постигаме извънсъдебни споразумения, а да не стигаме до съд. Не всяко ходене на съд е оправдано и не е нужно дело на всяка цена, за да има справедливо обезщетение.

Решението на проблема с качеството на медицинската помощ ще дойде тогава, когато има критична маса; когато има управление, което не е базирано просто на обслужване на определени политически интереси; когато начинът на финансиране на здравеопазването се промени; когато има дългосрочна стратегия за управление на процесите, за да се постигне по-добра комуникация; повече персонал, способен да поеме дължимата грижа за пациентите.

Една не малка част от „белите“ стават защото няма кадри. Няма достатъчно медици, а докато медиците работят в несигурна работна среда, е несправедливо ние да изискваме от тях да дадат своя максимум.

• Трябва ли да се прави разлика между грешки с усложнения в медицината?

Трябва! Поради липсващите медицински познания у повечето колеги, които се занимават с подобни дела, това често се случва. Във всеки учебник по медицина, особено когато става въпрос за инвазивни процедури, след като се опише техниката на съответната операция се посочват и усложненията. Това са потенциални рискове, които се предполага, че всеки лекар познава и съответно е обяснил за тях на своите пациенти, в процеса по информиран избор. Не е грешка откриването навреме на едно усложнение и предприемането на действия по неговото предотвратяване или преодоляване на вредоносния резултат. Например ако на една жена в хода на гинекологична операция се лигира уретер, но операторът забележи навреме това и предприеме мерки – той може да предотврати вредите. Ако обаче същата тази жена след гинекологична операция има смущения, не може да ходи до тоалетна, има болки в кръста, като седне, като стане, след време може да започне да вдига температура и търси помощ от лекаря, но той всеки път в отпраща с думите: „от операцията е, ще ти мине“, тогава вече говорим за вреда и за проблем. Абсолютно недопустимо да лъжат пациентката със седмици, че това състояние е нормално, или да ѝ казват, че тя се глези.

Личният лекар – начин на употреба

• Винаги ли пациентът е прав, когато е недоволен?

Правата на пациента трябва да се зачитат. Пациентите често забравят обаче, че имат и задължения. Съвремието носи със себе си рискове, например пациент отказва да отиде на контролен преглед след операция, но пише на лекаря във Вайбър. А когато лекарят се усъмни, че може би има проблем и го покани на преглед, пациентът отговаря: „Не ме разкарвайте“ или „Не мога да пътувам“. Грижата за здравето е преди всичко на пациента. И тази грижа е двустранен комуникационен процес, който, ако успеем поне малко да подобрим и надградим, може би ще подобрим и системата.

Адв. д-р Мария Петрова: „Основното, което различава хирурга от престъпника, е субективният елемент“

Системата не работи нито в полза на пациентите, нито създава условия медиците да дадат най-доброто от себе си, а колкото по-разрушено е доверието между тях и комуникацията липсва, толкова са по-чести поводите за търсене на отговорност.

 Автор: адв. д-р Мария Петрова – лекар, адвокат и медиатор, специализиран в здравно и медицинско право.