Д-р Петър Димитров от Оксфорд: „Никога не казвай „никога отново”!“
Д-р Петър Димитров, който бе част от екипа по трансплантиране на матка в университетската болница в Оксфорд, ще бъде почетен гражданин на Златоград. Званието ще му бъде присъдено днес по време на тържествена сесия на общинския съвет в родния му град и той лично ще присъства, за да го получи.
Петър Димитров е роден в Златоград. Заминава за Великобритания, когато в страната все още има малко българи. България още не е в Европейския съюз, затова българската диплома за лекар на Димитров не важи в Англия. Той решава да се яви отново на изпитите по медицина. Един след друг ги взема. Когато го вписват в събирания от векове регистър на лекарите във Великобритания, Петър вижда, че до името му записват Златоград, родния му град. Ето какво разказва той пред рубриката „БГ Свят“ на БТА:
Кога заминахте за Великобритания и какво Ви провокира да изберете именно тази страна?
Пристигнах във Великобритания през 1996 година, когато бях изпратен в Института по детско здраве, Great Ormond Street Hospital, болница на която Джеймс Бари е оставил правата на Питър Пан. Тогава работих в сферата на детската анестезиология и реанимация. Моят ментор, професор Атанасов, препоръча Великобритания като страна с добра школа и начин на специализиране, честни отношения и прогрес според положените усилия. В личен план, брат ми (също анестезиолог), беше вече тук със семейството си.
Продължих в Институт по гръбначно-мозъчни травми. Предложиха ми работа. Това бе в миналия век, България не бе в ЕС и трябваше да държа приравнителни изпити.
Поддържате ли връзка със свои колеги от България или със сънародници, които са избрали да работят и да се развиват в чужбина?
С удоволствие поддържам връзки с мои колеги в България, основно мои бивши колеги от ВМИ – Пловдив, състуденти, приятели, колегите в родния ми Златоград. Срещаме се, като има възможност. В България се развивахме под ръководството на изключителен ерудит и професионалист – професор Атанасов, сега неговите ученици са от Япония до Сан Диего. Поддържаме връзка, радваме се на успехите си в личен и професионален план. Успехите, които имам са благодарение на тази личност – на наставленията и съветите му, докато бях в България. Проф. Атанасов държеше на екипната работа, а това помага много в постигане на нови хоризонти.
Вие сте част от екипа лекари, извършил първото присаждане на матка във Великобритания. Колко души бяхте общо в операционна зала и колко време продължи операцията?
В операционна бяха само необходимите хора, целият екип беше около 30 човека за двете операционни, в такива ситуации всеки е важен, от санитар до консултантите. В едната операционна първо започна дарението на органа. Пациентите са две сестри. Донорът е със завършено семейство и деца. Операцията на донора отне около 8 часа. Когато се увериха, че органът може да се трансплантира, започна операцията на реципиента. Тя продължи около 9 часа.
Каква беше Вашата роля в операцията?
Аз бях консултант-анестезиолог за реципиента. Ролята на анестезиолога е изключително важна, особено при трансплантации. Тя започва много по-рано от операцията с предоперативна подготовка на пациента. Срещах се няколко пъти с пациента, за да се уверим, че разбира рисковете и да получим надеждно информирано съгласие.
От много години работя с хирурга, който трансплантира органа. Тя настояваше да бъда с нея и при тази операция. Важно е за хирурга да работи с екипа си, да разчита на анестезиолога за това пациентът да бъде в оптимално състояние. На пръв поглед – лесна работа! Наша грижа е не само животът на пациента, но и следоперативният контрол на болката.
Кой беше най-емоционалният, най-критичният или най-възловият момент по време на операцията?
Най-критичният и емоционален момент в подобни операции е, когато присаденият орган се напълни отново с кръв и почва нов живот. Това е също така доста критичен етап от операцията, защото може да има обилно кървене или исхемично нарушение. Този етап мина с голямо напрежение и облекчение, че нещата изглеждат добре. Операцията бе по-трудна от планираната.
Какъв е шансът за успешна бременност след подобна операция?
Шансът за нормална бременност е доста висок. В световен план са направени около 90 такива операции с 49 нормални деца. При нашата пациентка шансовете се оценяват на около 80%. Тя е добре, с редовен менструален цикъл, което е добър индикатор за успех.
Трансплантацията е извършена през февруари, но за нея става ясно едва сега. Какво е състоянието на пациентката към момента, както и това на сестра ѝ?
Състоянието на сестрите е много добро. Донорът бе изписан на третия ден. Сега е напълно възстановена. Щастливи са и са изпълнени с надежда. По време на операциите си мислех за родителите им. Стояха и чакаха. Тихо, по английски. Казаха, че това е решението на двете им деца и ще ги подкрепят. Тихо поклатих глава, като родител.
В някои публикации се отбелязва, че пациентката има избор да запази утробата за още една бременност или да я отстрани. Защо е необходимо отстраняването ѝ и колко време тя може да живее с трансплантираната си матка?
Трансплантацията на органи върви успоредно с необходимостта от потискане на имунната система. Това е сериозен риск. Отделно има рискове от хирургични усложнения. За това се препоръчва да се премахне органът след успешна бременност. Вече, обаче, има доста случаи на повторна бременност. Зависи от много неща, протичане на бременност, рискови фактори. Решението е на пациента, съгласно съотношението риск и полза.
Смятате ли, че подобни интервенции са възможни в България в близко бъдеще?
В България има много кадърни и знаещи доктори, които са в течение с последните тенденции в тяхната специалност. Смятам, че с добра подготовка, подобни операции да възможни. Чувам, че има колеги, които подготвят подобни операции, желая им успех. В Европа такива операции са правени в Чехия, Сърбия, защо не и в България?! Нужна е прозрачност при трансплантациите и обществена подкрепа.
Имали ли сте в практиката си операция, която ще помните цял живот по някаква причина – например, че е била ужасно тежка или пък прекалено продължителна?
Да, и двете. Операцията на известния ръгбист на Англия Стив Прескот е сред тях. За съжаление, той разви болест с честотата на един милион. Псевдомиксома на перитонеума. Процесът беше обхванал целия корем и коремната стена. Взе се много пионерно решение да се изреже всичко и да се присадят черва. Операцията по премахването на тумора отне цяла нощ, на другата нощ присадихме червата. Пак първа операция за Великобритания. За съжаление, той живя няколко месеца.
Бихте ли се върнали, за да практикувате у нас?
Една много щастлива част от професионалния ми път беше във България, години на изграждане и формиране. За да си наясно с бъдещето, трябва да знаеш откъде идваш. Неща от личен и професионален план ме задържат в Оксфорд. Но не изключвам възможността да се върна, никога не казвай „никога отново”! Има колеги, които го направиха, сега се сблъскват с доста бюрокрация, но това са временни състояния в един по-общ план.
