Микрочипове във ваксините – възможна, но ужасна идея..

Използването на микрочипове във ваксините е възножна, но ужасна идея, ако се замислиш… Така започва статията си в статия на The Atlantic Джеймс Хедърс (James Heathers) – доктор по методология на физиологичните сигнали и главен научен ръководител в Cipher Skin.

Хедърс определено разбира от микрочипове – в момента разработва ново поколение чипове, които проследяват движението и биометрията на потребителя чрез мрежа от сензори, вплетени в дрехите. Той знае, че чипирането на хората е възможно. Но чипирането чрез ваксиниране му се струва недобра идея.

Хедърс признава, че се замислил по темата след като получил първата си доза ваксина.

„Цялото преживяване беше изключително рутинно: показах регистрацията си, застанах в чакалнята, видях медицинска сестра, поставиха ми инжекцията, изчаках 15 минути в случай на нежелана реакция и си тръгнах“.

„Ами ако съм микрочипиран? Знаете там, Бил Гейтс, с 5G и Wi-Fi?„

И се заел да докаже, че е възможно, но не се е случило.

Това е неговият разказ:

Наблюдавах как сестрата аспирира лекарството от стандартен, шестдозов флагон на Pfizer и как останалите сестри носят върху поднос готови за поставяне спинцовки.

Спринцовките бяха Monojects – модел, произведен от Cardinal Health – разпознават се по оранжевия корпус и иглата за еднократна употреба.

Иглата беше тънка, може би 25 калибър, което значи, че диаметърът ѝ е около половин мм, а луменът ѝ – около четвърт мм, а дължината ѝ 1,5 инча (2,64 см; бел. ред.)

Не бях в контакт с други хора, което означава, че бих могъл да бъда чипиран в друг момент.

Какво означава това?

Най-новите 5G чипове са с размер на монета и не могат да се поберат в тези игли. Това изключва възможността да ми е даден чип с 5G функционалност. (Отделно оставя въпросът как човек би захранвал такъв чип, след като се инсталира).

Може ли обаче да ми бъде инсталиран друг, по-обикновен вид микрочип – малко устройство с изобщо капацитет за дигитална памет, предаване или преминаване? Ако си представим, че това е целта на конспирацията, всиаки да сме имплантирани като домашни котки, тогава единственият начин да се осигури разумно покритие – да не говорим за „чип във всяко рамо“ – би било предварително напълване на спринцовките, а не флаконите с ваксината, с полезния товар на микрочипа.

Знаете ли, на моето място за ваксинация, половин дузина инжекции бяха изтеглени бързо от един и същ флакон за многократна употреба – така че ако предполагаемите микрочипове бяха в суспензия (т.е. частици, суспендирани в течност), никога не бихте могли да сте сигурни, че всяка спринцовка ще аспирита поне един.

Можем да моделираме това: Да разделим количество течност във флакона, което съдържа група микрочипове на шест равни части, за изтегляне в спринцовка, на случаен принцип. Какъв е шансът да получите най-малко един чип във всяко теглене? Ако имахте само шест микрочипа там, това би било по-малко от 2%. Удвоете това до 12 микрочипа на флакон и шансът за успех става около 45%. За да сте 95% сигурни, че всяка спринцовка съдържа поне едно сертифицирано от държавата устройство за проследяване, знаете ли колко чипа ще са необходими във флакона?

Двадесет и шест.

Това би било удивително неефективно. И още по-лошо: Ако се предполага, че това са уникални лични идентификатори, представете си хаоса в система, в която един човек може да носи няколко микрочипа, докато други ще имат само един.

Също така не би било идеално да се прикрепи неспецифичен микрочип към края на всяка игла, както изглежда в случая на снимка, извадена от наскоро публикувана научна статия (за имплантируема сензор под 0,1 мм ³ за in vivo безжично измерване на температурата в реално време) и прехвърлена извън контекст във Facebook.

При този сценарий ще вкарате ненужно хардуера си в контейнера на спринцовката, докато изтегляте ваксината. Единственият разумен подход – и отново казвам това като човек, който се занимава с това да накара тези неща да работят, или не си заслужавам заплатата – би бил да заредя предварително микрочип в контейнера на всяка спринцовка и след това да се надявам, че ще излезе навън.

Това ни води до геометрията на вътрешността на иглата. Всеки чип би трябвало да бъде с приблизително кубовидна форма и достатъчно малък, за да премине през иглата. Следователно аксиалният диагонал на чипа – разстоянието между двата му противоположни ъгъла – трябва да бъде по-малък от вътрешния диаметър на иглата (около една четвърт милиметър).

През последните 10 години се постигна невероятен напредък в способността да създаваме и произвеждаме малки полупроводници, като миниатюрната конструкция за потенциално инжекционния температурен сензор (в комплект с процесор и оптична комуникация!) от Университета в Мичиган в илюстрацията долу. Макар и малък, аксиалният диагонал само на основния чип е повече от два пъти вътрешния диаметър на иглата.

_{A 0.04mm3 16nW Wireless and Batteryless Sensor System with Integrated Cortex-M0+ Processor and Optical Communication for Cellular Temperature Measurement
Xiao Wu et al.} 

Съществуват и по-малки варианти на тази система чипове. Например тестовият чип  на изображението долу на изследователската организация Verily Life Sciences, свързана с Google, може да бъде инплантиран с помощта с инжекция, както и по-горния, създаден в Колумбийския университет.  

_{200 µm × 200 µm × 100 µm, 63nW, 2,4 GHz инжекционна напълно монолитна безжична система за биосензор. A 200µm × 200µm × 100µm, 63nW, 2.4GHz injectable fully-monolithic wireless bio-sensing system, S. O’Driscoll et al.}

И двата чипа биха работили, ако Бил Гейтс наистина искаше да знае температурата на всеки човек.

Конспирацията обаче не става по-правдоподобна, напротив. Сега, когато открихме нещо достатъчно малко, за да бъде инжектирано, се появяват два големи проблема.

• Трябва по някакъв начин да захранваме тази система. Но за малките, възхитителни дигитални устройства няма малки, възхитителни батерии, които да ги карат да работят. Те обикновено се захранват от външни източници, като светлина или ултразвук, които преминават през кожата и след това се превръщат в електричество. Въпреки че това е много симпатично, то също така изисква поставянето на доста силен източник на енергия точно до мястото на инжектиране …което вие, 200%, без съмнение, ще забележите. Също така моят „чип“ би бил твърде дълбоко в ръката ми, за да може това да работи. Всъщност – прекалено дълбоко…
• Как можем да извадим данните от чипа? Микрочип или миниатюрен RFID маркер ще служи на целта си само ако може да комуникира през сантиметри мускули и куп кожа и мазнини. По-специално мускулите са неприятно нещо за навигация, тъй като по същество това е голяма торба с проводима течност, определено фатална за радиосигналите.

Тук се изправихме точно пред границите на възможното и когато моят 15-минутен период на изчакване след ваксинирането наближи своя край, аз открих, че си представям малката, ниско ефективна радио антена на чипа в ръката ми, плаваща съвсем сам като астронавт в космоса, изпращаща безполезни чуруликания в безчувствената празнота на делтовидния ми мускул.

Това бе разочароваща мисъл. Не успях да обмисля логистиката на производството и разпространението на тези микрочипове. Например: как да направим милиони или милиарди от тях при глобалния дефицит на полупроводници; или как да управляваме инвентаризацията да свързваме всяко устройство с база данни; или как да убедим големите, публично търгувани мултинационални корпорации, произвеждащи медицински консумативи, да се изложат на екзистенциална корпоративна отговорност за инжектиране на неодобрен хардуер в хората. Или как да поддържаме микрочиповете, след като са били инжектирани, и също така по някакъв начин да запазим всичко в тайна при разпространението им чрез глобална верига на доставки.

Вместо това просто седях на некрасивия си пластмасов стол в импровизираната клиника, чувствайки се доста размекнат заради напълно несъществуващия чип в ръката ми, изоставен като кучето Лайка.

Петър Димитров

––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Източник: Putting Microchips in Vaccines Is a Terrible Idea, When You Think About ItLet me explain., James Heathers, The Atlantic