Пациент: Дълбок поклон и признателност от сърце и душа към лекарите
На 8 октомври Пламен Иванов е приет в Клиника по съдова хирургия на Аджибадем Сити Клиник УМБАЛ Токуда. Той е бивш директор на Немската гимназия „Дойче шуле в Русе. Разказвали сме Ви за него в предишна история, когато животът на мъжа беше спасен от екипа на Клиника по кардиохирургия в болницата. Днес Ви споделяме неговото благодарствено писмо към специалистите в Клиника по съдова хирургия.
„Приет съм по спешност в клиниката. Дежурен лекар, две сестри и две санитарки. Десният ми крак е много зле – тежко инфектиран, оточен, тъмен на цвят, със силни болки. Сложиха ми сръчно веднага системите.
До час, въпреки почивния си ден, целият екип съдови хирурзи, начело с проф. Васил Червенков, бяха вече в клиниката. Запознати бяха в подробности с епикризата от провинциалната болница. Имаха угрижен вид.“, споделя Пламен.
Мъжът разказва, че лекарите са му обяснили, че състоянието му е много тежко и на следващия ден предстои много трудна и тежка операция. Споделят му, че ще се борят за спасяване на крака му.
„Осъзнах положението си, разбрах всичко. Казах, че им се доверявам напълно. В понеделник, в операционната, преди да ме упоят, часовникът на стената показваше 9.00 ч. Като дойдох на себе си след операцията, вече в болничната стая, ми казаха, че операцията е приключила успешно в 15.30 ч. Оттук започва дългият път на оздравяването, на денонощните грижи на целия екип от лекари, сестри и санитари.
В свръхпрофесионализма на ръководството и лекарите след петте операции на анавризми и поставянето на импланти не се съмнявах. Те също бяха уверени в това, което правят. Нито за миг нямаше смут или неувереност в действията им. Резултатите от оперативните интервенции им бяха предварително известни – може би това се дължеше и на огромния натрупан опит. Аз бях просто един от пациентите, а при тях това беше ежедневие – потокът непрекъснато вървеше, грижите бяха неспирни, денонощни и напрегнати. Всеки ден се изписваха излекувани пациенти и се приемаха други за лечение.
Здраво професионално сработване, синхрон, доверие имаше между групите на лекарите, сестрите и санитарите, а също и вътре в самите групи. Но целият медицински екип притежаваше и още нещо много важно, на което биха завидели други клиники – доверието на пациентите!
Задавах си много въпроси – чисто служебно ли е ласкавото отношение на сестри и санитарки, използване на умалителни думички – „Я подай ръчичката да сложим абокатчето!” и други подобни. Сигурно е служебно, но човешката нежност си я имаше, при това без евтин сантимент или сълзлива мелодрама.
Лекарите също се радваха на оздравяването на всеки свой пациент и се гордееха с това, макар външно да не го показваха. В себе си аз ги наричах „терминатори”, защото за тях нямаше невъзможни неща в професията. Нещо повече – непрекъснато събираха и споделяха опит, интересуваха се, гонеха и се сравняваха със световните достижения. Че как иначе – школа Червенков! Тази школа проникваше вече и в провинцията, където млади негови възпитаници получаваха старт и развитие в професията.
Включих телевизора. Заседание на Парламента. Няма да се откажат докато не унищожат съвсем държавата, без да носят изобщо отговорност. И толко сме разделени в тази суматоха. Някъде из пътя сме изгубили едно нещо. Най-важното нещо. То се нарича „Онова нещо, което може да топли отвътре”. А в Клиниката по съдова хирургия правят здравеопазване. И то не какво да е. „Терминаторите“ на проф. Червенков гонят световните достижения. Въпреки всичко, въпреки всички условности и обусловености. И носят отговорност за всяко свое действие, за всеки свой пациент.
Къде е тайната им? Къде е голямата им истина? В това, че следват мисията си на медици? Може би, навярно, сигурно. Но дали пък не са озарени от светлината на Рождеството? Дали пък не носят и дали не пазят в себе си „Онова нещо, дето може да топли отвътре“? Кой знае! Мъчен е този отговор, много мъчен, защото големите истини не могат да се обясняват с думи.
И сега какво? Да кажем „Благодаря!” на всички, работещи в Клиниката по съдова хирургия? Не стига, съвсем не е достатъчно, въпреки че самите те скромно казват „Това ни е работата!”.
Мисля, че е необходим поклон, дълбок поклон на признателност от сърце и душа. Те наистина заслужават това!“, споделя Пламен.
