Електронната здравна карта: Мисията (не)възможна на българското здравеопазване
От години дигитализацията на българското здравеопазване прилича на сапунена опера, в която всички герои искат едно и също, но щастливият край постоянно се отлага. Поредният епизод дойде с предложението за промени в Закона за здравното осигуряване, предвиждащо окончателната отмяна на хартиените сини книжки и въвеждането на Електронна здравна карта (ЕЗК). И докато политици, институции и пациенти са единодушни, че промяната е спешна, зад кулисите отново се заговори за технологични спънки, излишни милиони и административен хаос.
Защо в България всички искат дигитално здравеопазване, но накрая винаги „нещо не се получава“?
Големият консенсус: Всички казват „Да“
На хартия дебат няма. Хартиената синя книжка е анахронизъм от миналия век, който губи времето на лекарите и разхожда болни хора по гишета.
От Националната здравноосигурителна каса (НЗОК) отдавна настояват за сигурен инструмент, с който пациентът сам да контролира разходите. Според вносителите на проекта, новата ЕЗК (която ще струва около 40 милиона евро за изграждане на инфраструктурата) ще действа като „банкова карта за здраве“, спирайки фиктивните хоспитализации и прегледи.
„Електронната здравна карта е мощен инструмент за контрол. Пациентът трябва да бъде реалният одитор на системата – когато всяко плащане изисква неговото лично потвърждение, злоупотребите с публичен ресурс рязко ще намалеят“, коментират експерти по здравно осигуряване, подкрепящи затягането на контрола от страна на НЗОК.
Парадоксът на дигитализацията: Защо пак зациклихме?
Проблемът започва тогава, когато добрите намерения срещнат реалността на българската администрация. Основният сблъсък в момента е между идеята за физическа пластмасова карта и вече съществуващите дигитални алтернативи.
Министерството на здравеопазването (МЗ) побърза да изрази резерви, подчертавайки, че държавата е напът да похарчи милиони за пластики, които скоро ще бъдат излишни. В ход е развитието на приложението „еЗдраве“, новите лични карти с чип и бъдещия Европейски цифров портфейл за самоличност (European Digital Identity Wallet).
„Трябва да избягваме дублирането на функции и излишното разходване на публични средства. Издаването на нова, отделна пластмасова карта на всеки гражданин рискува да усложни системата, вместо да я улесни, особено когато вече имаме работещие мобилни приложения и софтуерни алтернативи“, деликатно напомнят от здравното ведомство.
Как го правят в Европа? Естония срещу Германия
Докато ние спорим дали ни трябва ново парче пластмаса в портфейла, Европа отдавна е разделила моделите си на две основни направления:
- Моделът на Естония (Всичко в едно): Световният лидер в дигиталното управление отказа концепцията за отделни здравни карти още в зародиш. Естонците използват единствено своята национална лична карта с чип (или мобилна идентичност) за абсолютно всичко – от гласуване до купуване на рецепта в аптеката. Здравното досие е изцяло в облака, а достъпът до него се оторизира с единния държавен цифров идентификатор. Резултатът? Нула лева разходи за излишни нови пластики.
- Моделът на Германия (Специализирана карта): Германия заложи на физическата електронна здравна карта (elektronische Gesundheitskarte – eGK), която съдържа снимка, чип и се издава от здравните каси. Въпреки че системата работи, тя струваше милиарди евро на германските данъкоплатци и отне години за софтуерно стиковане между хилядите лекарски практики. Дори в момента Германия прави плавен преход към мобилни приложения и електронни досиета (ePA), признавайки, че бъдещето е в телефоните, а не в пластмасата.
България изглежда се опитва да копира скъпия германски модел на физически карти, вместо да приложи по-евтиния, прагматичен и модерен естонски подход чрез надграждане на вече съществуващата дигитална инфраструктура.
Историята се повтаря: Хроника на едно вечно отлагане
За по-старите участници в системата този дебат е чисто дежавю. Идеята за електронна здравна карта в България се обсъжда, отлага и пренаписва вече близо 20 години. Всеки път схемата е една и съща:
- Обществото и лекарите се уморяват от хартията.
- Появява се нов „революционен“ законопроект.
- Институциите започват спор кой да поръча софтуера и кой да плати пластиките.
- Проектът потъва в чекмеджетата за следващите няколко години.
Лекарите на терен също са скептични. Те помнят сривовете при въвеждането на електронните рецепти и направления. Общопрактикуващите лекари се притесняват, че ако системата изисква физическо четец-устройство за карти във всеки кабинет, това ще доведе до нови опашки и технически хаос, особено за по-възрастните пациенти, които трудно боравят с технологии.
Какъв е изходът?
Пациентите не се интересуват дали идентификаторът им ще бъде пластмасова карта, QR код на телефона или чип в личната карта. Те искат работещо здравеопазване, в което личната им история не се губи по папки, а парите от осигуровките им отиват за реално лечение.
За да не се превърне и това предложение в поредния провален опит, политиците и експертите трябва да намерят баланса: да въведат железен пациентски контрол, без да карат гражданите да носят поредното парче пластмаса в портфейла си. В противен случай синята книжка ще остане безсмъртна – не защото е добра, а защото дигиталното ни бъдеще пак е заседнало някъде по трасето.
