Управлението на здравеопазването не изисква счетоводители с ножици, а архитекти с визия
Андрей Марков (член на УС на Българската болнична асоциация) заяви, че цифрата от 100 болници би била добро решение, но при сегашната система у нас това няма как да се случи. Неговият коментар в ефира на бТВ дойде по повод твърдението на бившия здравен министър Петър Москов, че от съществуващите над 340 болници в България са нужни не повече от 100.
Според Андрей Марков основният проблем не е в самата цифра, а в това, че в България системата за управление на качеството в здравеопазването изобщо не работи и не функционира.
Марков очерта няколко ключови проблема, които пречат на оптимизирането на болничната мрежа:
- Пациентите търсят предимно болници: Намаляването на броя на лечебните заведения е невъзможно в момента, тъй като извънболничните практики и доболничната помощ не функционират по желания начин и хората масово се насочват към болничен прием.
- Митът за „многото пари“: Марков категорично отхвърли твърдението, че средствата за здравеопазване у нас са прекалено много. Според него реално заделяните средства за съвременна медицинска услуга са едва половината от това, което реално харчим като нация и държава.
- Липса на контрол върху качеството: Системата не измерва ефективността и резултатите от лечението, което прави механичното закриване или съкращаване на болници неефективно без цялостна реформа.
Според Марков, дебатът за „броя на болниците“ е параван, който скрива истинския тумор на системата: в България управлението на качеството в здравеопазването изобщо не работи.
В момента българското здравеопазване финансира „процес“ и „престой“ (по клинични пътеки), а не краен резултат за здравето на пациента. Когато качеството не се измерва, няма как да се определи кои болници са ефективни и кои просто източват публичен ресурс. Оптимизацията на мрежата трябва да се случи по естествен път – чрез затягане на медицинските стандарти и контрол, а не чрез административни заповеди от София.
Друга важна опорна точка, която беше разбита в телевизионния ефир, е клишето, че „в здравеопазването се наливат милиарди, които потъват“. Експертите са категорични – парите за здраве у нас не са много.
Реално заделяните публични средства за съвременна медицинска услуга в България са едва половината от това, което нацията реално харчи и от което има нужда. Останалото се доплаща директно от джоба на българския пациент – феномен, който няма аналог в останалите държави от Европейския съюз. Прекомерното раздробяване на този и без това дефицитен бюджет между стотици малки лечебни заведения води до хроничен недостиг на средства за заплати на лекари и сестри, както и за модерна апаратура.
Управлението на здравеопазването не изисква счетоводители с ножици, а архитекти с визия. За да може България да премине към ефективен модел с по-малък брой, но по-високотехнологични болници, са нужни три незабавни стъпки:
- Реформа в доболничната помощ: Поне 80% от случаите трябва да започват и завършват при личния лекар или в модерно оборудвани диагностични центрове.
- Въвеждане на критерии за качество: Финансирането от НЗОК трябва да се обвърже с успеваемостта на лечението и удовлетвореността на пациентите.
- Регионални медицински хъбове: Консолидация на ресурсите в големи, стабилни областни болници, които гарантират спешна помощ в рамките на „златния час“, вместо поддържане на кухи структури по места.
Докато тези стъпки не станат реалност, въпросът „Колко болници са ни нужни?“ ще остане просто празна политическа риторика, а пациентите ще продължат да плащат най-скъпата цена – тази на собственото си здраве.
1 Отговор
[…] […]