Протестите в София и в страната не „се случиха“ – те се натрупаха
„Кой не скача е…“ е цитат на лозунг, но не и обяснение. Причините за падането на правителството на Росен Желязков, което не е инцидент, нито изненада, а още по-малко продукт някакъв рефрен. Това беше закономерен финал на управленски модел, който разчита на нерегламентиран контрол над институциите като същевременно е абдикирал от смисъла, ценностите, полезността за обществото и доверието, коментира в социалните мрежи д-р Илко Семерджиев, бивш министър на здравеопазването.
Протестите в София и в страната не „се случиха“ – те се натрупаха. Властта допусна фундаментална грешка – прие обществото за управляем обект, а не за субект. В продължение на месеци политическата комуникация беше сведена до насаждане на страх, внушения за „стабилност и пълен мандат“, и подмяна на аргументите с манипулации. Това работи до момента, в който се загуби доверие и легитимност – тогава пропада и то рязко.
Дълго време властта отказваше да види, че гневът, възмущението и усещането за морална и правна несправедливост вече не могат да бъдат канализирани с процедурни хватки, демагогия и административен език. Вместо смислов разказ, властта предложи техника, вместо ценности – тактика, вместо отговор – маневриране.
Когато протестиращите излязоха на улицата, властта реагира не като носител на легитимност и отговорност, а като апарат изненадан, че повече не му вярват. Пеевски и Борисов бяха бонус – черешката на тортата, образи на абсурда и неприемливото – подобни управления по принцип са дефектни.
Оставката в случая не беше акт на политическа добродетел, а признание за загубена връзка с реалността, страх и объркване. Едно управление пада не когато улицата е шумна и вика „Кой не скача е…“, а когато властта е загубила полезността си за обществото и вместо това узурпира държавата в частна полза на две физически лица.
В случая протеста направи пренос – стилизира истинската причинност чрез метафора – на прасе. И реши публично да се разграничи скачайки
