КС: Наредбите за основното трудово възнаграждение на медицинските специалисти в отдалечени райони и в приоритетните болници не е противоконституционно
Конституционният съд не намира за противоконституционни разпоредбите относно основното трудово възнаграждение на медицинските специалисти в отдалечени райони и в приоритетните болници, съобщават от пресцентъра на КС. Съдът отхвърли искането на тричленен състав на Трето отделение на Върховния административен съд, Първа колегия, за установяване на противоконституционност на разпоредбите на чл. 55, ал. 2, т. 3б и т. 3в от Закона за здравното осигуряване (ЗЗО).
Относно разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3б ЗЗО КС намира, че тя има за цел обезпечаване на лечебните заведения за болнична помощ с медицински специалисти посредством гарантиране със закон на определени минимални размери на трудовите им възнаграждения. Тази цел е от конституционен ранг и е насочена към обезпечаване реализирането на основни конституционни права на гражданите, а именно правото на здраве и правото на труд.
Според приетото от съда осигуряването на достъпна и качествена медицинска помощ е обусловено от наличието на квалифицирани медицински специалисти, а това от своя страна изисква справедливо и достойно заплащане на техния труд. Освен това КС обръща и внимание, че гарантирането на определен минимален размер на трудовите възнаграждения на медицинските специалисти обвързва в еднаква степен всички лечебни заведения за болнична помощ, получаващи средства от бюджета на НЗОК по силата на сключени договори за закупуване на медицинска помощ, и в този смисъл не накърнява тяхната равнопоставеност.
Относно разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3в, б. „а“ ЗЗО, която предвижда финансиране на осигуряването на медицински персонал в лечебни заведения, които извършват медицински дейности в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони или единствени изпълняват съответната дейност на територията на общината, КС приема, че тази уредба е насочена към защита на международно признатото и конституционно гарантираното право на достъпна медицинска помощ на граждани, които не трябва да бъдат поставени в по-неблагоприятно положение поради териториалната им връзка с определен район, който по причини, стоящи вън от тяхната воля и възможности, не е обезпечен със съответната здравна инфраструктура.
Финансирането, предвидено в оспорената уредба, е мярка, която е насочена към обезпечаване на произтичащото от Основния закон задължение на държавата да закриля здравето на гражданите и да им осигури достъпна медицинска помощ.
КС подчертава, че свободната стопанска инициатива (чл. 19, ал. 1 от Конституцията) не само обективно не е в състояние да осигури реализирането на правото на гражданите на здраве, но по смисъла на Конституцията не може да освободи държавата от изпълнението на задължението да гарантира това право при условията на равнопоставеност на правоимащите. Именно по тази причина държавата не само може, но и от гледна точка на Основния закон е длъжна да предприеме такива мерки, с които да гарантира на всички свои граждани достъпна медицинска помощ, когато свободният пазар и конкуренцията не могат да обезпечат такава.
Оспореният закон не поставя в по-благоприятно положение съответната категория лечебни заведения, за които се отнася (извършващи медицински дейности в населени места в труднодостъпни и/или отдалечени райони или единствени изпълняващи съответната дейност на територията на общината), спрямо останалите лечебни заведения, извършващи медицинска дейност на територията на страната, тъй като едните и другите не се намират в еднакво или сходно положение. По същество оспореният закон е насочен да гарантира правото на достъпна медицинска помощ на гражданите от райони, които обективно не разполагат с такава по причини от географски и инфраструктурен характер. Така законът не само не създава неравенство, но напротив – предназначен е именно да преодолее неравенството по отношение на достъпа до болнична помощ за гражданите от различните региони на страната. Необходимостта държавата да предприема активни действия, с които да преодолее географски и икономически обусловеното неравенство на гражданите от различните части на страната по отношение на достъпа им до медицинска помощ, следва и от разпоредбата на чл. 20 от Конституцията, която задължава държавата да създава условия за балансирано развитие на отделните райони на страната.
Относно разпоредбата на чл. 55, ал. 2, т. 3в, б. „б“ ЗЗО, която предвижда, че националните рамкови договори за медицинските и за денталните дейности трябва да съдържат методика за финансиране осигуряването на медицински персонал в лечебните заведения за болнична помощ по чл. 45, ал. 2а ЗЗО, т.е. в приоритетни многопрофилни лечебни заведения за болнична помощ, съдът посочва, че тя е насочена към постигане на легитимна цел от конституционен ранг, каквато е гарантирането на правото на здраве на гражданите, което по силата на Основния закон е задължение на държавата. Тази уредба не нарушава принципа на равенство, тъй като третира еднакво всички лечебни заведения за болнична помощ, които отговарят на определени критерии в законовата и подзаконовата уредба независимо от собствеността им. Във връзка с това Съдът обръща внимание, че оспорената разпоредба се отнася не изобщо за всички многопрофилни лечебни заведения за болнична помощ, а само за такива, които осигуряват спешна помощ, както и лечение на тежки и усложнени случаи в определени области на медицината.
В заседанието участваха 11 конституционни съдии. Решението е прието с 10 гласа, с особено мнение на съдия Соня Янкулова и становище на съдия Сашо Пенов.
