Краят на едно дело зависи от това кой е „тръгнал“ да го прави в началото

„Краят на едно дело зависи от начина, по който то е заведено и от медицинската компетентност на този, който е тръгнал да го прави“. За това дали някой учи медицинските специалисти как да комуникират с пациенти, за търсене на претенция и за базисна медицинска култура, пред „Труд news”, говори адвокат Мария Петрова.

– Адвокат Петрова, има разделение сред обществото относно последния нашумял казус за родилката Антония Андонова, която се оплака от лошо отношение по време на раждане. Как бихте коментирала този случай, има ли неясноти?

– Не мога да определя казуса, защото има доста неясноти. Не мога да кажа кой е прав и кой е крив, но съм категорична в едно – това, което се случва в момента не трябва да става по много причини. Първо – не води до нищо конструктивно. Протест, контрапротест, подписка, контраподписка, което няма да променят системата на здравеопазването и отношението към раждащите жени. Отношението ще се промени само чрез обучения, с диалог, а не чрез публичен линч и вендета или създаване на подобни контрапункти в обществото. От това полза ще имат само тези, които искат след това да се изживяват на инфлуенсъри или да влизат в политиката. Полза за обществото няма. 

Антония Андонова разказа историята си в ефир

– Някой учи ли медицинските специалисти как да се държат и комуникират с пациенти и по-конкретно с родилки, които са в едно по-деликатно състояние?

– Като единственият адвокат и лекар в България, завършил „Медицина“, мога да кажа, че, за съжаление, в нито един от медицинските университети у нас няма обучение по обноски и комуникация с пациенти и в частност – раждащи жени. Водила съм десетки обучения на Дружеството по акушерство и гинекология, включително и на акушерките и тяхната организация и асоциация, но не смятам, че успявам да покрия пълния спектър. Насложените във времето порочни практики не могат да бъдат толкова лесно изкоренени, въпреки че, чрез тези обучения, полагаме усилия да го преодолеем. Но не мога да кажа, че бележим кой знае какви успехи.

– Вярно ли е твърдението, което се прокрадна, че жените до 2 часа след раждане, не носят наказателна отговорност за действията си?

– Не. Твърдението, че жените 2 часа след раждане са невменяеми и не носят наказателна отговорност, не е вярно. Не отговаря на истината нито това за 2-та часа, нито за невменяемостта, нито за наказателната отговорност. Нека правната неграмотност и объркването на някои да не обърква обществото. 

– Отбелязахте в свой пост днес нещо ключово по темата, което трябва да се знае, а именно, че, ако една жена твърди, че е имала проблеми с раждането, то не може бащата на детето или близките да подадат сигнал до институциите, а се прави от самото лице, чиито права са засегнати. 

– Когато някой търси и има претенция, или се жалва за нарушени свои права, то той е човекът, който трябва да инициира съответно жалбата, сигнала или делото, ако е решено да се води такова. Всеки търси права за себе си. Ако бащата на детето, за себе си, твърди някакви вреди, да се жалва, където иска, но не може партньорът или близките на пациент да изземват тази функция. 

– Преди няколко месеца, на първа инстанция, приключи делото на един добре познат казус, а именно случая с родилката Деяна, която почина дни след раждането. След 13-годишна съдебна сага всички лекари бяха оправдани, при което майката на починалата млада жена се разплака в съда и каза, че „Гарван гарвану око не вади”. Съгласна ли сте с този израз, чието значение е, както знаем: „себеподобните си пазят гърба дори при грешка“?

Присъда 13 години след смъртта…

– Познавам казуса в детайли, но не съм била адвокат на която и да е от двете страни. Не харесвам израза  „Гарван гарвану око не вади”. Аз самата имам дела, които съм водила и имам осъдени лекари, включително влезли в сила ефективни присъди и лишени от права медицински лица. По конкретния казус – разбирам разочарованието на близките, но воденето на такива дела изисква медицинска грамотност, търпение и достатъчно добра правна култура. Когато се задават въпроси към вещи лица лекари от хора, които нямат никаква представа от медицина, тези дела са обречени на неуспех до голяма степен. Допускам, че и в конкретния казус е станало точно това, но не мога да го коментирам в детайли. 13 години е много време. Вероятно са чакани експерти, а експертизите не са в полза на близките на починалото момиче. Краят на едно дело зависи от начина, по който то е заведено и от медицинската компетентност на този, който е тръгнал да го прави. Затова много хора твърдят, че няма осъден лекар и дела приключват без успех, защото като не знаем, за какво да питаме и да „обвиним“ болницата или лекаря, няма как да очакваме съдът да бъде на наша страна.

– Медицинските лица реагират много чувствително, когато чуят за „лекарска грешка“ и казват, че това е некоректен израз. Съществува ли такъв термин, адвокат Петрова?

– Категорично ползването на обществено-достъпното „лекарска грешка“ е некоректно както от медицинска, така и от правна гледна точка. В зависимост от казуса и отговорността, която търсим, може да има различни процеси. Общият знаменател на това, което обществото нарича „лекарска грешка“, далеч не означава, че конкретен лекар е сбъркал или че всяка претенция на недоволен пациент или близки, са „лекарски грешки“. Аз избягвам да използвам това понятие и ще се радвам, ако обществото разбере, че делата са различни и техният изход зависи от доказателствата, от процеса и от подготовката на страните в него.

Адв. д-р Мария Петрова срещу Майчин дом – с приз „Дело на годината“ (видео)

– Последният казус, в който се заговори за „лекарска грешка“ от близки, е от вчера. Става дума за починалия млад мъж след трансплантация  на бъбрек в София. Какво знаете за случая с 39-годишния Петър Стоянов?

– Видях в медиите твърденията на близките на Петър. Много неприятна ситуация, като всяка една такава. Не познавам фактите и доказателствата. Затова не мога да коментирам в конкретика, но мога да кажа едно – изключително притеснена съм, че институциите в България бездействат и се опъват „чадъри“ над определени болници и ръководители на болнични заведения, които явно демонстрират своите партийни пристрастия и съм огорчена от факта, че няма контролен механизъм да накараме институциите да работят, защото ние вече дори не очакваме от тях да работят добре. А трябва да работят добре. За да търсиш и да контролираш здравеопазване, освен да познаваш нормативните актове, се изисква и базисна медицинска култура.

В този случай това, което мен лично най-много ме притесни, е публично-достъпната информация, че някой не си върши работата и не осъществява контрол над болници, като създава спекулации и съмнения около обективността и работата на всяка една държавна институция, необвързаности с определени лица. 

Анита Иванова, в-к „Труд“