Д-р Сибила Маринова: Донорството е единственият случаи в медицината, в който смъртта не е краят
– Казвам се Сибила Маринова. Лекар съм. Анестезиолог-реаниматор. Завършила съм Езиковата гимназия във Велико Търново, след това медицина в Медицински университет Варна. Работя като реаниматор от 25 години. Всичките в търновската реанимация, а от 2015 г. съм началник на същата тази реанимация. Имам дъщеря на 26 години, която също е лекар. В момента специализира педиатрия.

– Защо избрахте да сте лекар?
– Когато бях в 10-и клас с родителите ми седнахме да обсъдим какво искам да уча, когато завърша. Моите родители цял живот работиха в сферата на туризма. В тази връзка баща ми предложи да уча Международни икономически отношения във варненския икономически университет, по-известен като ВИНС. Тогава майка ми разказа, че нейната мечта е била да стане лекар, но нейният баща – моят дядо, е бил царски офицер и впоследствие обявен от комунистическия режим за враг на народа, лежал е в лагер. А на децата на „враговете на народа” не е било позволено да учат определени неща и медицината е било едно от тези неща. Затова майка ми не е могла да учи медицина. Тогава реших, че аз ще уча медицина. Приеха ме в МУ Варна, а когато завърших, исках да стана педиатър. Но по онова време много трудно се намираше работа. От болницата обявиха конкурс за две свободни места за Анестезиология и интензивно лечение, аз се явих и спечелих едното място. И така до днес. Както и друг път съм казвала, не аз избрах анестезиологията, тя избра мен. Но не съжалявам. Защото е моето нещо.
– Какво е да си реаниматор?
– Работата на реаниматора е тежка. На ръба между живота и смъртта. Постоянна битка със смъртта. По-голямата част от живота си прекарваме в болницата. Няма ден, нощ, празници. От което са най-ощетени близките ни. В реанимация лежат най-тежките случаи. Много спешност, много адреналин, много критични ситуации. Реаниматорите се срещат и със случаите на мозъчна смърт. Преди повече от 10 години станах координатор по донорство. И осъзнах, че донорството е най-благородното нещо, което човек може да направи. В смъртта си да спаси живота на други хора.
– Какво е доноството, според Вас?
– Донорството е единственият случаи в медицината, в който смъртта не е краят. Реших, че това ще бъде моя лична и професионална кауза.
– Началото?
– Започнахме с другия координатор в нашата болница, д-р Ваня Лъчезарова, да говорим по темата „Донорство, мозъчна смърт, трансплантации” пред аудитория. Защото разбрахме, че темата е непозната в обществото. Първо започнахме да ходим в търновските училища и да разговаряме с младежите. Целта ни беше да отидат после и да коментират в семействата си. Защото в крайна сметка близките са тези, които вземат решение за донорство. И е много по-лесно за тях, ако темата е коментирана в семейството. Никой не е застрахован. Както от страната на донора и неговите близки, така и от страната на нуждаещия се от трансплантация и неговото семейство. Но донорството е надежда. Надежда за живот на чакащите за трансплантация и надежда за семейството на донора, че част от техния близък е жива.
През всичките години, в които съм координатор, съм се срещала с невероятни хора. Смели, силни, благородни. Застанах с лицето си зад каузата „Донорство” и използвам гласа си да обяснявам на хората колко е важна тази кауза и колко е благородно да спасиш живота на други хора.
– Спомняте ли си първият Ви случай?
– Един пт първите ми случаи, които не мога да забравя е с едно шест-годишно детенце, паднало от стената на Царевец… Детенцето изпадна в мозъюна смърт, но аз не намерих сили в себе си да кажа на родителите му, че детето им няма шанс, нека даде такъм на други… Беше голяма трагедия… Когато след два часа обче се върнах в болницата, родителите сами предложиха да дарят органите на детето си… Такова нещо трудно се забравя…
– От тогава до сега как вървят нещата? Склонен ли е българинът да дарява?
– В нашата болница отказите са малко. По принцип процентът се движи около 20%. Т.е. 20% откази и 80% дали съгласие, което никак не е малко.
– Като цяло ситуацията в страната? Къде сме ние – българите?
За съжаление, България е на последно място в Евросъюза по брой донори на милион население. По ред причини. За сравнение, Хърватска, която е съпоставима с България по население, има 23 донора на милион за 2022 г. Това за чакащите трансплантация у нас означава, че те или ще умрат, чакайки своя орган, или трябва да станат здравни емигранти. По тази причина и не ни приемат за пълноправен член на Евротрансплант.
– От какво се боят хората? Защо се отнасят с недоверие към т.н. „мозъчма смърт“?
– Много от хората си мислят, че мозъчната смърт се определя субективно, а това не е така. Извършват се редица тестове, които доказват състоянието на мозъчна смърт. Освен това се извършват и клинични прегледи от двама лекари, преди да се подпише протокола за мозъчна смърт.
Диагнозата се потвърждава 100% преди да се съобщи на близките. Има Наредба 14 от 2024 г., която се спазва.
Приема се, че мозъчната смърт е настъпила, когато са отпаднали всички функции на централната нервна система поради необратимо увреждане на главния мозък, включително на малкия мозък и мозъчния ствол. Мозъчният ствол е този, който е отговорен за регулацията на жизненоважните функции, като дишане, сърдечна дейност, кръвно налягане, хранене и др.
– Тоест трите основни изменения, които са налице при мозъчна смърт са?
– Трите основни находки при мозъчна смърт са кома, липса на мозъчни рефлекси и апнея (липса на дишане).
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Източник: People of Sofia е във Велико Търново.