Задължително продължаващо медицинско обучение – защо и как
Идеята за Законодателни промени, които да регламентират продължаващото обучение сред лекарите, е в полезрението както на медиците, така и на политиците, имащи отношение към общественото здравеопазване.

Мотивът – медицинската професия работи с много бързо променяща се информация и всеки един лекар, който наистина иска да е на ниво трябва да я следи и да променя практиката си. затова продължаващото обучение трябва да е задължително и следва да се сертифицира с кредити. Продължаващото обучение трябва да бъде задължение и да се администрира от съсловните организации.
Това означава всеки лекар да защитава своите знания на определен период от време – нещо, което също е много полезно, за да сме в крак с времето и новостите.
Продължаващото медицинско обучение е задължително в Австрия, Белгия, Чехия, Финландия, Франция, Германия, Унгария, Ирландия, Италия, Полша, Словакия, Словения и Холандия. В България продължаващото медицинско обучение е доброволно, както е и в Кипър, Дания, Естония, Малта, Португалия, Испания, Швеция, Люксембург и Белгия. В Гърция, Латвия, Румъния, Норвегия, Литва и Хърватия то е в двете форми.
„Продължаващото обучение е хаос, на много места то е оставено в ръцете на фармацевтичните компании, което е срамно и недопустимо“, споделя акад. Лъчезар Трайков. Според наблюдението му, включително и на организираните от фармацевтичните компании симпозиуми, 40-50% от българските лекари не ходят. „За продължаващото медицинско обучение трябва да има подкрепата на Министерството на здравеопазването и на политиците. Ако не го направим задължителен този процес, той отново ще се размие“, коментира още той.
Начинът, по който ще се извърши акредитирането трябва да изходи от съсловната организация – смята председателят на Лекарския съюз д-р Иван Маджаров. „Предлагаме всички – дружества по специалности, академични среди, асоциации на болници заедно да определим правилата, а ролята на обучението е на дружествата по специалности и университетите“, обяснява той.
Според съществуващите статистики едва 1/3 от лекарите се грижат самостоятелно за своето продължаващо обучение. Разбира се, те получават своите акредитивни точки от у частия в конферанции и проведени опреснителни курсове, то тези акредитации не влизат в ничие полезрение или изискване. А това определено не е стимул и не води до отделяне на време за продължаващо обучение и подготовка.