Истински, като самия живот – разказ за Хората без дубъл, за които всеки ден е изпитание…
Древните мислители твърдят, че няма случайности – всичко е проектирана закономерност, която се проявява в точното време, на точното място. Вярвам, че са прави, зщото така се роди този разказ – за силата на Духа, за неуморната, денонощна битка на един сплотен женски екип с невидимия вирус.

Повече от две години живеем тревожно, в очакване да ни връхлети следващото изпитание. От лятото на м.г., предизвикателството си има име – омикрон. Уж по-лека форма на коранавируса, и не така смъртоносна…
В началото на 2022 г., за седмица омикрон мина и през мен – без температура и неочаквано бързо. Както беше дошъл, така и си отиде. Но само двайсетина дни по-късно, в четири сутринта се завърна – светкавично, с висока температура, с високо кръвно налягане, с много болки в главата. Атакуваше ме за втори път, този път агресивно – със сухота и огън в гърлото. Жадувах вода и въздух…
На цената на риска ме посети моята лична лекарка д-р Петя Златанова. Направи ми тест – беше положителен. Въпреки изписаните лекарства и лечение, състоянието ме оставаше тежко – повече от седмица. Нужна ми беше хоспитализация, но нямаше свободни легла. Вирусът вилнееше – беше безнадеждно. Няколко пъти се свързах с д-р Светла Янакиева, за да се консултирам. Тя, всъщност още не беше напълно оздравяла, в Ковид отделението я заместваше д-р Стойка Иванова от Вътрешно отделение.
Разболях се на 11 февруари, на 18 се появи малък светъл лъч на надеждата. Стана ясно, че на 21 февруари в отделението ще се освободят три легла. В същия ден д-р Светла Янакиева се връщаше на работа. Вече вярвах, че ще оживея, и за тази вяра изключително благодаря на д-р Янакиева и д-р Иванова. Благодарност дължа и на д-р Златанова, която още рано сутринта подготви документите ми. Нещо повече – със своя личен автомобил, тя по спешност ме заведе в Ковид отделението.
Още през лятото на 2021 г. исках да пиша във в. „Народен приятел“ за работата на айтоските медици в Ковид отделението, което тогава се помещаваше във Вътрешно. Но така или иначе, това не се случи. А може би съдбата беше пожелала самата аз да изгарям в огъня на тази битка, да бъда сред болните, да преживея с останалите ужаса на тази болест. За да бъде разказът ми автантичен…
Истината е, че нашите лекари, сестри и санитарки нямат аналог- самоотвержени, всеотдайни, човечни, и с чувство за хумор. Лекуваха ни, обгрижваха ни с обич и загриженост- истински професионалисти. Ведрото си настроение предаваха и на болните, а това подпомагаше процеса на оздравяване.
След като внимателно ме прегледаха, д-р Светла Янакиева и д-р Фатме Хасан назначиха лечение. Аз вече не бях вкъщи сама, беззащитна, имах моите лекари. Часовете и дните минаваха бавно, но светлият лъч на надеждата проблясваше все по-упорито. Няма да пиша за изживените тежки моменти и за ужаса да се загубиш в болката. За това има история на заболяването, епикриза… Пък и толкова много се написа и изговори.
Чрез моя свидетелски разказ от болнична стая № 4, аз, уважаеми читатели, ще ви направя съпричастни към онази атмосфера на доверие между болни и лекуващи, в която уморените ми сетива долавяха едно – изключително внимание и грижа към мен и другите пациенти. Няма да скрия, че изпитвах страх от неочакваните обрати на болестта. И си мислих за жертвоготовността на всички тези самоотвержени жени- медици, за неистовото им смирение да бъдат всеки миг до страдащите, когато кислородът не достига. За всички нас те имаха едно лице – човечност, грижа, доброта и вяра…
Виждах само очите им – будни, съсредоточени. Видях и огънчето на решителност, което ни огряваше и ни вдъхваше куража, че ще се върнем живи и оздравели у дома.
Повторното ми заразяване с Ковид не ми позволи да стигна до издателя, а ми предстоеше да занеса ръкописите на бъдещата ми авторска книга „Хора без дубъл“ 2. Не успях. Страдах. Но творецът е имал друг план за мен – да напиша по друг начин последните страници на новата си книга. С разказ за тези прекрасни дами, които всеки ден се изправят очи в очи с опасността. Скромни, уверени, милосърдни. Верни на Хипократовата клетва, истински като самия живот. И аз ги преоткрих като свои герои. Срещата ми с тях беше закономерност, не случайност.Какво задържаше тия смели жени – воини, какво ги караше да побеждават невидимия вирус? – Пари? Те можеха да ги припечелят и на друго място. Слава? Бяха далеч от нея. Бяха се обрекли да служат и да се доказват всеки ден с професионализъм.
Бях сред тези, които по най-трудния начин опознаха вируса с всяка своя клетка. Неканеният вероломник ме порази с гръм и трясък и ме застава да живея според неговите правила. Но не за дълго. Под медицинските грижи взех да чувствам обновлението, започнах да се храня, успокои се огненото гърло, дишах по- добре. Прокрадваше се чувството, че ще се справя.Емоционалната памет на сърцето ми е запазило толкова неповторими мигове, в които се проявяваше всеки от този амбициозен дамски екип. Усещах ги като едно голямо пулсиращо и любящо сърце. А двете лекарки бяха неуморни. През час ни мереха сатурацията и три пъти на ден – кръвното налягане. Всеки болен беше отделен случай – подхождаха към всеки индивидуално.

Пулмологът на болницата в Айтос с Covid-19
Иска ми се да прибавя още щрихи към портрета на д-р Янакиева, която категорично спечели сърцата на болните в 4-та стая. Неотразима, отзивчива, чувствителна до болка. Не напълно оздравяла се върна на работното си място, за да бъде в помощ на колегите си. По време на моето боледуване у дома, д-р Янакиева ми даваше указания какво да приемам, и защо не трябва да се безпокоя за температура до 38 градуса. Тогава разбрах, че организмът се бори, но пък състоянието ми оставаше тежко. И д-р Янакиева беше медикът, който ми даде куража да постъпя в болницата.
И дамите в бяло край нея, сестринският състав показа изключителен професионализъм – нито една излишна дума, нито едно излишно движение. Всичко беше примерено, независимо, че някои от пациентки даваха повод, провокирани от психо синдрома на вируса. Медицинските сестри запазваха самообладание и по три-четири пъти поставяха отново и отново свалените от болните абокати. Какво великодушие и търпение… Работиха безотказно, както със системите за вливания, така и с дискретното внушение за борбеност и хъс, за оздравяване. Прекрасни млади, но опитни жени, обрекли себе си на болните.
До мен, на съседното легло беше 83- годишната баба Емине, страдаща от астма. Ковидът ѝ дойде в повече. Тя прекара две седмици постоянно с кислородната маска. Успя да се пребори с коварния вирус, защото изпълняваше заръките на лекарите и сестрите. Беше истинска героиня, а на добрите резултати се радваха и тя и медиците. Екипът положи изключително много и навременни грижи за оздравяването й. Сатурацията ѝ не биваше да пада под 92 – медиците правеха и невъзможното. На всеки час се измерваше кислорода в кръвта, защото имаше и внезапни пропадания.
Щастливи бяхме, че дочакахме деня, в който вече поукрепнали, можехме да се приберем у дома. Видях радостни сълзи в очите на д-р Фатме Хасан, когато ни изпращаше. Затрогващо беше, когато повика линейка, защото нямаше с какво да си тръгна.

От 1 до 4 март имахме възможност, по време на визитация, да общуваме с полмулога д-р Силвия Маркова, завеждащ Вътрешно отделение. Опитна, с много познания, д-р Маркова на всеки даваше ценни съвети – как да продължим вкъщи процеса на оздравяване и възстановяване. За чистият въздух, за умението правилно да лежим на една страна, за да не притискаме белия дроб и т.н.
Спомням си, че когато влизах в отделението ме прие мед. сестра Г. Османова- старшата сестра на Инфекциозно отделение, сега Ковид. Преди две години бях на лечение в ИО, и разбира се, тя веднага ме позна. Стана ми топло, обнадеждих се, че съм в сигурни ръце. Доверих ѝ се. Майсторски поставения от нея абокат ми служеше безотказно до последния ден.Вече вкъщи, дълго размишлявах. Вълнението ми, възхищението от дамите в Ковид отделението преля в истината за един железен медицински екип, в който всеки си знае мястото и заема това място с отговорност, с професионализъм и индивидуален подход. И осъзнах, че всичко това може да се побере в една дума – Доверие. И тъкмо заради доверието исках да се лекувам в нашето, айтоско Ковид отделение.

МБАЛ – Айтос е готова да приема болни с Ковид-19
Спокойствие, равновесие, бодрост и провокиране на скритите духовни енергии събуждиха у нас, болните първите помощници на лекарите – нашите медицински сестри. Как да забравя усмивката на Айтен Сабриева?! Пред мен е, и вежливо ми поднася апарата за измерване на сатурацията. Познавам я, беше моя ученичка в СОУ „Н.Й.Вапцаров“, но в този момент я преоткривах – деликатна, внимателна, особено когато ни съобщи, че може би ще ни изписват. Тембърът на гласа й предразполагаше, излъчваше душевен финес. Излъчване на милосърдна сестра.
Живата легенда на Инфекциозно отделение, сега Ковид, е Мария Вълкова. Шест години е била старша сестра, през 2021 г. се разболваа от Ковид и шест месеца се лекува. Винаги точна, внимателна, отговорна. Родена е да се раздава в името на тези, които се нуждаят от грижите ѝ.
Имах възможността, в продължение та две седмици да бъда обгрижвана, лекувана, подкрепяна от тия сърцати, жертвоготовни жени – медицинските сестри. Бяха достойни и съпричастни с нас в нелекия път на лечението – до нашето оздравяване. Споделяха с нас болките, страховете ни. И сега виждам усмивката на лицата на мед. сестра Милена Сотирова, Гюлбияс Бейчет, Емилия Качарова, които освен професионализъм, притежават харизмата на добротата и чистосърдечността. Оптимизмът, който ни предаваха беше едно от магическите „хапчета“ на лечението ни. Отваряха вратата, а с тях нахлуваше ведрото настроение. Усмивките им, съчетани със себеотдаване лекуваха успешно.
В този ред на мисли си спомням с какво търпение и умение мед.сестра Станислава Георгиева и мед. сестра Жанет, /която пътува от Карнобат, за да замества болна колежка/, трябваше в една смяна да поставят абокат за трети или четвърти път на възрастна жена, която изглежда сама се освобождаваше от него. Колко усилия, умения и стоицизъм бяха нужни на медицинските сестри, за да се справят успешно. Убедих се, че това е трудна и отговорна работа, която нашето общество все още не е достатъчно оценило. В Ковид отделението, те всеки миг се излагат на опасност от заразяване, но остават верни на състраданието и човечността. Вярвам, че милосърдието им дава сили да стоят най-близко до емоционалния мир на болния.
С не по-малко вълнение болните от Ковид чакат своите първи помощници- санитарките. А когато те са сърдечни, отзивчиви, готови да се притекат на помощ – тогава знаеш, че някой съпреживява твоята болка. Жената, с най-голям стаж в отделението сега е Веселина Стоянова. Още след завършване на айтоската гимназия „Хр. Ботев“, с желание се посвещава на благородната професия да обгрижва деца и възрастни, да се грижи за хигиената, да бъде в помощ на медиците, да изпипва всеки детайл, когато е на смяна. Тя знае колко да постави от дезинфектанта, така че хем да е ефективен, хем да не дразни очите на болните. Знае още десетки тънкости на професията, на които учи и своите колежки.Безупречна в пряката си работа е и Дияна Вълчева, – естет, който обича цветята, и с радост и усет ги разсажда в градинката пред Инфекциозно отделение. А Елисавета Хаджиева като едно прекрасно цвете в тази градина, покаазва изисканост, духовитост и прецизна работа. Макар и най-млади Меглена Димитрова и Фатме вървят с достойнство до своите колежки. Работливи, етични и отговорни. Няма да забравя чувствителната Фатме, когато взе чантите ми, прозряла, че в деня на изписването нямам сили да ги нося. Изпрати ме чак до линейката. Ще го помня…
Редът и дисциплината в отделението не са даденост – всеки член на този женски екип воюва за тях. Там не се делят на началници и подчинени, всеки е готов да носи отговорност за това, което трябва да свърши. Защото обичат работата си. И тези хармонични взаимоотношения дават чакания резултат – успешното лечение на пациентите. Не бях идвала в отделението от две, три години. Видях доста подобрения в интериора, коридорите, стаите, санитарните възли. Подменен е съставът на медицинските сестри и това е много добро решение от страна на управителя на Общинската болница д-р Паруш Парушев. В условията на Ковид епидемията отделението предоставя най-доброто лечение на айтозлии. Но базата си остава същата. Нужно е ново решение, новаторски поглед, за да се внесе в това отделение простор, хармония, болните да почувстват приятния интериор, напомнящ домашния уют в болничната обстановка.

Нашият град повече от половин век се е славел с много добри лекари– инфекционисти в това отделение, оставили опит и знания. Ще спомена д-р Йовка Недева, изключителен специалист, работохолик, но и жена-сърцевед, която с часове обичаше да рецитира поезия. Неповторима! С нея беше д-р Павлина Попова, която достойно продължи да работи в Инфекциозно отделение повече от половин век. Преди няколко години имах възможност да се срещна с д-р Фатме Хасан, редом с д-р Попова. Делови човек, на минутата разрешава проблема и се доверява на колега, специалист-хирург, за да лекува вторично възникнала инфекция.

Ст. мед. сестра Дафина Георгиева: Айтоската болница е школа
Сега се срещнах с нея за втори път. Младата, но вече с опит лекарка, завеждащ Инфекциозно отделение живее с проблемите на повереното й отделение. Опознах един изключителен отговорен медик, и много човечен и отзивчив човек. Готова е да даде всичко от себе си, докато опасността за болния не отмине.
На 3 март т.г., д-р Хасан беше дежурна в отделението. Минаваше 19 часа. Не си тръгна, докато не се убеди, че всички сме с добра сатурация. Сигурна съм, че отдавна и категорично е избрала мисията да лекува. Това е нейното призвание – да гори в работата си, да дарява обич и закрила на слабите. За нея щастието е в добре изпълнения дълг.
Вярата върши чудеса. Двете лекарки, д-р Хасан и д-р Янакиева са чудесен тандем. Тандем, изграден на железни принципи – стоицизъм, търпение, увереност в успешния край на лечението. Тандем, който действаха светкавично, когато е застрашен живота на болния.Скъпи приятели, повярвайте, минах през ада на ковид. И да, този вирус съществува. Но искам да ви уверя, че срещу него стоят нашите айтоски професионалисти – лекари и мед. сестри, които са готови да се посветят с еднаква енергия и отговорност към лечението на всеки пациент. А ковид пандемията стана причина признанието на техния професионализъм да прехвърли границата на общината.
Поклон, скъпи медици!
От мястото на събитието – Геновева Зафирова, в-к „Народен приятел“