Унаследява ли се генетична информация от донора при трансплантация

„Това е история, която трябва да бъде разказана и чута … очарователен пример за това как клетъчната памет може да оцелее при физическа смърт.“ – Deepak Chopra MD След операцията по трансплантация на сърце и белия дроб, танцьорката Клер Силвия откри, че новите органи не са единственото нещо, което е наследила. Тя, която никога не е харесвала храни като бира и пилешки хапки, изведнъж ги пожела. След необичаен сън Клер Силвия търси семейството на своя донор – тийнейджър, загинал при катастрофа с мотоциклет – и научава, че две души наистина могат да се слеят в едно тяло.

Горният текст е част от анотацията към биографичната книга, озаглавена „С чуждо сърце“ (1997 г.) на Клер Силвия (Claire Sylvia) и Уйлям Новак (William Novak).

Идеята за клетъчната памет не е нова.

Като се започне от вярването, че ако изядеш сърцето на врага си, продобиваш и неговата сила и се стигне до твърденията на хора, занимаващи се с наука.

В своя статия в сп. Nexus (2005 г.), озаглавена „Трансплантацията на органи и клетъчната памет“ д-р Пол Пиърсал* (Paul Pearsall, PhD), д-р Гари Е. Шварц** (Gary E. Shwartz, PhD) и д-р Линда Е. Расек*** (Linda E. Russek, PhD), твърдят, че противно на убеждението, че отношение към паметта имат нервната, а след нея и имунната система, „всички живи клетки притежават памет“ и „всички динамични системи съхраняват информация и енергия в различна степен“. Те се опитват да се аргументират, цитирайки историте на пациенти, на които са били трансплантирани органи, които, според Пиърсал „са много убедителни“.

През последните десет години Пиърсал е имал 74 пациенти с трансплантация, които твърдят, че това явление се е случило с тях. Разбира се, трябва да се вземат предвид много фактори, като нормални личностни промени / истина в анекдотични доказателства, но фактът, че толкова много хора твърдят, че това се е случило, означава, че явлението заслужава известно внимание.

В миналото механистичните обяснения за този феномен включват ефектите на имуносупресорите, психосоциалните лекарства и вече съществуващата психология на пациента. Тезата на изброените по-горе автори обаче търси ново механистично обяснение на това явление. Това обяснение се нарича „теория на живите системи“, която гласи, че „всички живи клетки имат“ памет „и“ решителни „функционални подсистеми в тях.“

Неотдавнашното интегриране на теорията на системите с концепцията за теория на динамичните енергийни системи ни позволява да предположим, че всички динамични системи (т.е. клетки -> тъкани -> органи) съхраняват информация и енергия в различна степен. По този начин всички клетки имат „памет“ чрез цикли за обратна връзка.

Както е посочено в статията, „Механизмът на системната памет е приложен към различни противоречиви и привидно анормални наблюдения в допълващата и алтернативната медицина, включително хомеопатията. Той също така прави нови прогнози. Едно от прогнозите е, че реципиентите на чувствителни трансплантирани органи могат да изпитат аспекти от личната история на донора, съхранявани в трансплантираната тъкан.“

Сърдечен мускул от стволови клетки

Очевидно това обяснение е непълно. Дори ако клетките имаха цикли за обратна връзка и спомени, това не обяснява как някой може да сподели реални, осезаеми спомени със своя донор, но може да обясни случаи, когато например месояд не може да яде месо. Вярвам, че едно пълно механистично обяснение трябва да включва ДНК на донора, поставен в реципиента, особено ако е вярно, че спомените могат да се предават чрез ДНК.

Виталистично обяснение за това явление може да бъде, че получателят получава частица от душата на човека, който му е дал своя орган. Ако душата и умът са свързани, тогава душата и личността също могат да бъдат свързани и това обяснява защо част от личността се предава. Но дали това е така? Ако душата съществува, то тя се преплита напълно с човешкия ум и следователно, когато умът / съзнанието умре, душата продължава напред, вместо да се бави с останалите живи клетки.

Свои вариации по темата правят редица писатели, философи, психолози, физиолози.

Джеймс ван Прааг, американски писател, автор на бестселъри, споделя теза, която му била прошушната от… „света на духовете“:

„Органите често се вземат от млади хора, които са загинали в автомобилни катастрофи – издъхнали са бързо в душите им чувстват, че не са изпълнили всичките си задача на земята. Ето защо те се „промъкват“ у другия човек заедно с трансплантирания орган.“ Невинаги е задължително обаче да се придобиват навиците и емоциите на донора. „Понякога духът му просто иска да опита нещо, за което дълго е мечтал приживе“.

Или друг негов колега – писателят психолог Пол Персол, който твърди, че „сърцето има кодирано фино знание, свързващо всичко и всички около нас“ – т.е. съвкупност от знания, или преподавателят по източни терапии за изцеление на тялото, душата и ума Силвия Браун, според която, само за два часа, хората могат да се научат да манипулират директно генетичния код на всяка своя клетка и да препрограмират тялото си.

По-убедително звучи проф. Кандис Пърт от Катедрата по физиология и биофизика в университета „Джорджтаун“ , според която „не само мозъкът има способността да складира информация“, но и всички останали органи и тъкани в човешкото тяло. Според нея умът и тялото си взаимодействат чрез химикали, известни като пептиди.

„Тези рецептори се намират както в мозъка, така и в стомаха, мускулите, бъбреците и всички наши основни органи. В този смисъл паметта може да бъде достъпна навсякъде в мрежата от пептиди. Така например паметта за храната, която сме консумирали, е налична в панкреаса или черния дроб, т.е. при трансплантирането им на друг човек той може да изпита желание да хапва неща, които преди това не е понасял. Или обратното – да не понася някоя храна, която преди това е обичал да похапва“, твърди проф. Пърт, но не подкрепя твърдението си с доказателства.

„Клетъчната памет“ или „универсалният разум“

Проф. Лари Доси, привърженик на теорията за универсанип разум, не приема теорията за клетъчната памет като обяснение за внезапната жажда за бира у Клеър Силвия. Той смята, че най-вероятно „съзнанието на дарителя се съчетава с това на реципиента, което му позволява да получи информация от него“. Или иначе казано, той твърди, че има нещо като „универсален разум“, чрез който се пренасят данни от един индивид в друг.

Той не приема и теорията на проф. Пърт.

Ако теорията на проф. Пърт е вярна, и като се знае, че пептиди има и у животните, тогава не е ли логично да се попита дали хората не натрупват и спомените от кокошката, прасето или телето, което са хапнали за вечеря?! Или може би техните пептиди се унищожават в процеса на готвене?! – пита проф. Доси.

Но да се върнем към д-р Пол Пиърсал и сътрудници.

Пиърсал е наблюдавал 74 души, 23-ма от които били с прусадено сърце, в продължение на 10 години. Според него, реципиентите в около 90% от случаите твърдели, че са наследили някакви черти от своите донори. И всички те звучали много убедително, според него.

Пиърсал смята, че е разгадал механизма на клетъчната памет. „Когато новият орган близа в тялото на реципиента, информацията и енергията, натрупана в тялото на донора, се прехвърля на получателя. Теорията се отнася за всички органи, тъкани и клетки, които са свързани помежду си. Това може да бъдат бъбреците, черният дроб и дори мускулите“.

Колко време след смъртта човек наистина е мъртъв

Между мистиката или реалността

Д-р Гари Шварц, подобно на Пиърсал, е привърженик на теорията за „клетъчната памет“.

Той дава пример с 8-годишно момче, което получило сърцето на убито 10-годишно момиче. След операцията детето започва да се оплаква от постоянно повтарящи се кошмари, свързани с нещастния инцидент, дори успява са даде подробно описание на убиеца, което полицията използвала, за да го залови. „Трансплантираното дете е дало информация за оръжието, мястото и дрехите на насилника. Това може да изглежда необичайно на пръв поглед, но определено има разумно обяснение и то е, че клетките имат своя собствена памет, извън наследствената информация в ДНК“, категоричен е Гари Шварц.

Шварц убеждва, че „теорията“ му е вярна, но дотук. Практически тя е лишена от научен смисъл.

„Ако искате да нарушите закона, че всички гарвани са черни, достатъчно е да докажете, че една-единствена врана е бяла.“ – д-р Уйлямс Джеймс

През април 2013 г. В град Видалия (САЩ, щат Джорджия) живял 69-годшшен мъж на име Сони Греъм. Той бил женен и очевидно много щастлив. Неочаквано за всички обаче, той се застрелял, без причина – никакви признаци на стрес или депресия, никаква външна намеса.

Този случай вероятно щеше да остане в криминалната статистика като поредната необяснима трагедия, ако не се знаеше, че 12 години по-рано мъжът претърпял трансплантация на сърце. Органът бил на човек, който също се е застрелял при идентични обстоятелства. Историята става още по-интригуваща, когато станало известно, че скоро след операцията Сони Греъм издирил вдовицата на донора, за да й благодари. За голяма изненада на всички обаче той веднага се влюбил в нея и двамата сключили брак. Всички роднини били убедени, че това е съдба.

А медицината продължава да твърди, че сърцето е само една мускулна помпа, която изтласква кръвта.

Тригодишно момиченце се удавя в басейна в къщата на приятеля на майка му, докато гледачката-тийнерджерка говорела по телефона. Сърцето на момиченцето е трансплантирано на деветгодишно момче с диагноза миокардит и дефект на междукамерната преграда.

Родителите на реципиента знаят кой е донорът и как е починал. Знаят още, че майката е имала тежък развод, че бащата никога не е виждал дъщеря си, че след смъртта на момиченцето тя изпитвала чувство за вина, че не е прекарвала повече време с него.

А сега ето какво споделя реципиентът: „Понякога разговарям с нея. Тя е тук. И е много тъжна. И много уплашена. Аз ѝ казвам, че всичко е наред, но тя се страхува. Тя казва, че не иска родителите да изоставят децата си. Не знам защо го казва.“

16-месечно бебе Джери се удавя във ваната и става донор на деветмесечния Картър, страдащ от тетралогия на Фало.

Майката на Джери, която е лекар, разказва, че когато Картар я вижда за първи път, той се затичва към нея, прегръща я и си потърква носа о нейния – нещо, което са правили с Джери приживе.

Семейството на джери остава една нощ в дома на Картър. Късно през нощта, детето се промъква в стаята на родителите на донора си, гушва се у тях и казва, че иска да спи при тях. Той казва на майката да не плаче, защото Джери казвал, че всичко е наред.

Nature: Може ли мозък, създаден в лаборатория, да добие съзнание?

Майката на реципиента от своя страна споделя, че Картър по принцип бил много срамежливо и стеснително дете и никога не отивал при непознати. „Когато се приближи до нея (майката на донора Джери), той прошепна „Всичко е наред, мамо.“ Нарече я „мамо“. В този момент рухнах психически. Той я нарече „мамо“, а може би не той, а сърцето на Джери… Ние научихме, че Джери е страдал от лека степен на церебрална парализа, предимно в левата страна на тялото. След трансплантацията у Картър се появи лекаа скованост и потрепвания в ляво – нещо, което до трансплантацията не съществуваше…“

Оказва се, че вярата в „клетъчната памет“ е доста силна.

Проф. Брус Худ, преподавател по психология в университета в Бристол, описва случай, при който сърбин поискал да дари кръв за пострадали в катастрофа, докато бил на почивка в Хърватия. Какво било изумлението му, когато вместо похвала за хуманният жест, той чул коментари в медиите, че „кръвта му носела лоша информация“ и никой местен нямало да позволи да му прелеят биологичен материал от Сърбия.

Подобни вярвания битуват и у някои силно фанатизирани мюсюлмани, които заявяват, че ако самолетът или колата катастрофира и се нуждаят от кръвопреливане, не желаят да им бъде преливана кръв от жени или от християни.

В търсене на истината

Истина е, че и донорите / близките им, и реципиентите и техните близки, се интересуват на кого / от кого ще бъде взет / даден органа.

Едните, за да знаят у кого ще живее частица от техния близък, другите, за да знаят кой ще се „засели“ у тях.

Според проф. Пънч „Хората с трансплантирани органи смятат, че имат някаква връзка с донора си, но всъщност Преднозонът заставя тялото да иска сладко“. Оказва се, че това може да е чиста случайност.„

Според психолозите усещанията, предпочитания и спомени се кодират в мозъчната кора и хипокампуса, а тези области не могат да бъдат трансплантирани, затова не съществуват доказателства за съхраняване на ментални състояния извън мозъчната тъкан. Органите наистина са свързани с мозъка чрез неврони, но това е съвсем различен вид нервонна мрежа от тази в кората на мозъка, която генерира умствените способности.

Трансплантацията е сериозно преживяване, а човешкият ум е много податлив на внушения, категорично са и психолозите. Повечето от тях са убедени, че няма и не може да има научно доказателство за наличието на клетъчна памет.

Дали са прави – бъдещето ще покаже!

*Д-р Пол Пиърсал, професор, Хавайски университет. Автор на над 200 професионални статии и 15 международни бестселъри, включително The Heart Code (Broadway Books, 1998). **Д-р Гари Е. Шварц, професор по психология, хирургия, медицина, неврология и психиатрия в Университета на Аризона. Директор на Центъра за гранична медицина в изследванията на биополето и директор на Лабораторията за системи за човешка енергия към Университета в Аризона. Съавторство (с Линда Расек) The Living Energy Universe (Hampton Roads Publishing, 1999, скоро ще бъде препечатан; прегледано в NEXUS 7/04) и в съавторство (с Уилям Л. Саймън) на книгата. Експерименти след смъртта (Pocket Books, 2002; прегледано в NEXUS 9/04) и Experiments of GOD (Atria Books, 2006). ***Д-р Линда Г. Рассек, доцент по клинична медицина в Университета на Аризона и директор на Кардиологичната лаборатория на Фондацията по кардиология в Тусон, Аризона. Съавтор на над 40 статии, както и на „Жива енергия на Вселената“ (с д-р Гари Шварц).

П. Панайотова

–––––––––––––––––––––––––––

Източник: Organ Transplants and Cellular Memories, Nexus, 2005

Organ Transplants and Cellular Memories, RİCE, 2014

A Change of Heart, Claire Sylvia, William Novak

Transplants, Cellular Memory, and Reincarnation, ResearchGate