Теодор Цанков – от парамедик до лекар от спешната медицина на бъдещето

Теодор Цанков – настоящ парамедик, а скоро и лекар от спешната медицина на бъдещето. Така накратко мога да представя събеседника си. Немногословен, но затова пък вечно усмихнат. Роден е в Пазарджик през 1993 г., завършва ПГХТТ гимназия в Пловдив, след това се дипломира като парамедик, а в края на тази година ще се дипломира и като лекар.

– Защо решихте да станете лекар – банален, но неизбежен въпрос.

– В семейството ми няма медици. Родителите ми са трудолюбиви хора с непретенциозни професии.

Когато бях на 5 годинки, баба ми почина в ръцете ми… Бях малък, но го помня… Мисля, че това начерта съдбата ми…

След като завърших средното си образование, по телевизията вървеше един сериал за парамедици, хареса ми. По същото време попаднах на обява на Червения кръст в интернет. Търсеха младежки авариен екип. Записах се, хареса ми, надградих с обучението за парамедици, а в колежа, и след това, видях, че мога повече, хората с които работех ме нахъсаха, че мога да стана лекар и ето, станах лекар, сега съм много по-полезен и се чувствам на мястото си. Предстои ми дипломиране тази година.

– И от парамедик накъде?

– В Спешната медицина! Макар че в България само анестезиологията се доближава малко до това, което искам.

– А каква е Спешната медицина, за която Вие мечтаете?

– Въздушна, бърза, истинска, с много консумативи, с много добра логистика, с активна спасителна дейност на място и в болницата. Спешна медицина, която до 8-мата минута да е до пациента и тогава има смисъл от нея. Такава медицина, в която в спешното отделение се прави всичко.

– От колко години сте парамедик и „сте в спешната медицина“?

– Почти шест, по 18-20 смени на месец…

– Как осъвместявате работата със следването?

– Много трудно, но с добра дисциплина и разчет на времето се получава…

– Как колегите и преподавателите Ви се отнасяха към това, че работите като парамедик?

– Колегите в работата ме подкрепяха, състудентите ме гледаха странно, а болшенството от преподавателите не ги интересуваше изобщо. Дори често ми се подиграваха, че се правя на лекар.

– Доста дълго време работите е спешна помощ. Има ли случи, които са останали в съзнанието Ви?

– Случаи много, не всички, за съжаление, с щастлив край… Никога няма да забравя катастрофата на 27-ми км на АМ „Тракия“. Моят пациент беше затиснат между два трупа под автобус и оцеля. Беше младо момиче, надявам се сега да е добре и да има щастлив живот. Друг случай: на 01.12, но помня коя година, кола се беше забила в мантинелата на бул. „Н. Вапцаров“. Колата се беше нанизала на мантителата, която влизаше през предния ляв фар и излизаше на около два метра от заден десен стоп. Шофьрът беше затиснат в безсъзнание, но оцеля, спасихме го с прекрасна работа в екип с ПБЗН. Долната снимка е точно от този случай.

– А в борбата с Covid-19? Не допускам, че сте стоял настрана.

– Да, още в началото се включих като доброволец, а после и с екипа. Дори Камарата на общините ме удостоиха с благодарност.

– Зная, че пътувате често в чужбина.

– Да, поне два пъти годишно.

– Пътешествията ли са Вашата страст? Имате ли си хоби?

– Не знам дали имам хоби. Обичам да играя футбол, да говоря дълго с приятели, да тренирам във фитнеса за тонус. Пътуванията не наричам хоби. По-скоро начин на живот. Не се чувствам добре, ако не се махна поне за малко оттук и не посетя поне веднъж годишно друга държава. Гледам как е там, и си връщам частица надежда, че и тук може да е като там. Имам си мечта в краткосрочен план! Тази зима да видя Aurora Borealis (Северното сияние) от Исландия! Случайно се роди в главата ми, но ме е обсебила!

– От начина, по който го казвате, ми се струва, че мисълта за емиграция не Ви е чужда?

– Улавям се, че в последно време все повече се замислям върху това. Може да звучи клиширано, но няма място за младите тук – няма работа, ниски заплати.

Но това, което ме терзае повече, че не мога да се развивам в сферата, в която желая.

– Но Вие вече работите спешна медицина?

– Но не тази, за която мечтая. Нямаме медицински вертолети, в които искам да работя, няма съвременна структура за спешна медицина, такава каквато трябва да бъде в 21 век. Никъде няма истински модерни спешни отделения и болници, в които да си полезен. Нямам сигурност – чисто социална. Например, ако по време на работа ми се случи нещо, освен жалките болнични, друга помощ нямам, неуредиците от всяко естество са колосални.

– Това ли е, което би Ви изгонило от страната?

– О, има и още! Злобата на хората, граничеща с психично заболяване, мизерията в която живеят голяма част от тях, дупките по улиците, сивите панелки, това, че никой не желае да върши работата си съвестно и я кара отгоре-отгоре. Това ме дразни и ме кара да се махна оттук.

– Ако зависеше от Вас какво бихте направи?

– Болезнено дразнещ е фактът, че всеки уж иска и говори за нещо ново, но на практика – никой, нищо не прави. Всеки чака и се надява. В институциите млади хора няма, а старите не пускат кокала. Със старо мислене революционни промени не се правят!

Д-р Владимиров: Усмивката и търпението – ключето към сърцето на пациентките

– Благодаря Ви за този разговор. Пожелавам Ви да сте здрав, да запазите ентусиазма и сърцатостта в работата си и да бъдете един от тези, които ще създадат спешната медицина на 21 век в България!

П. Панайотова