Изповед на един реаниматор-анестезиолог
„Аз съм реаниматор. За да бъда по-точен, реаниматолог-анестезиолог. Кое е за предпочитане, ще попитате? Ще ви кажа: репичките не са по-сладки от хряна. На едно дежурство сте реаниматор,на друго – анестезиолог, но и едното, и другото е борба със смъртта. Нея, проклетата, се научихме да чувстваме с цялата си вътрешност. И говорейки на научен език, това е биополе. Не вярвайте, че е стара и побеляла и с коса в ръце. Тя може да бъде млада и красива, хитра, ласкава и подла. Ще успокои, обнадежди и ще те измами. От две десетилетия съм в реанимацията и се уморих…
Уморих се от постоянното напрежение, от това гранично състояние между живота и смъртта, от стенанията на болните и плача на техните роднини. В края на краищата съм уморих от себе си. От собствената ми съвест, която трови съществуването ми и не ми позволява да живея спокойно след всяка смърт. Всяка смърт изсича в мозъка ми въпроса: направи ли всичко? Ти беше там в онзи момент, когато душата се луташе между небето и земята и не я задържа при живите. Ти сгреши, докторе.
Мразя те, проклет вътрешен глас. Ти си този, който не ми позволява да се отпусна нито през деня, нито през нощта. Именно ти ме държиш в постоянно напрежение и ме измъчваш с постоянни съмнения. Именно ти ме караш след ежедневната смяна да изстъргвам всички учебници по медицина на пода у дома и да ровя и търся, търся… онази спасителна нишка, за която да се хване слаба надежда. Намеря ли я, мога да опитам тази техника. Обаждам се в отделението, как е пациентът?
Какъв оптимист трябва да си, за да не полудееш от всичко това. Оптимизъм в реанимацията! Харесва ли ви? Две абсолютно несъвместими понятия. Всеки, доколкото е възможно, се спасява от стреса сам, всеки има своето „бягство“. Приема се всяка възможност: да избягаш сам в тайгата, да удряш с чукче и длето върху метал, да рисуваш маслени картини, да караш ски, на ходиш на риболов, лов, туризъм… Ние спасяваме хората, а хобитата спасяват нас.
Да спасиш… Изтъркали сме тази дума почти до празен звук. Но всеки път зад него стои нечия трагедия, нечия съдба. Попитайте някой реаниматор колко хора е спасил? Няма да ви отговори. Невъзможно е да преброите всички, на които сте помогнали в критичен момент. Дали сте анестезията и човекът ви е благодарен живота си.
По някаква причина пациентите често не смятат анестезиолозите за лекари. Срамно е, ей, Господи. Обаждат се и питат: кой е оперирал? И никога не попитат кой е дал упойката, кой е отговорял за живота на пациента по време на операцията? Направихме си труда да изчислим – един анестезиолог дава пет хиляди анестезии годишно. Пет хиляди случая на стрес само от упойка! В крайна сметка всеки път, когато поемеш отговорност за живота на някой друг, ти, анестезиологът, изключваш съзнанието на пациента и по този начин го лишаваш от възможността да диша сам и следователно да живее.
Най-много се страхуваме от усложнения. Казано е: няма малка упойка, има големи усложнения след нея. Понякога рискът от анестезия надвишава риска от самата операция. Това може да бъде всичко: повръщане, алергичен шок, спиране на дишането. Колко са случаите, когато пациентите умират под упойка точно на операционната маса. Преди всяка операция отиваме и се молим на Бог да няма изненади.
Особено се страхуваме от изненади. Станахме някак суеверни. Отиваме на работа и се молим: само да не е медицински работник, или червенокос, или бандит, или роднина или служител на НПО. По някаква причина те винаги създават неприятности. Появи ли се подозрение за „изненада“, ние плюем три пъти и чукаме на дърво.
В нашето отделението има 11 лекари и всички страдаме от едни и същи заболявания: коронарна болест на сърцето, нарушения на сърдечния ритъм и … ишиас. Да, да, ишиасът е професионална болест. Хиляди тежко болни пациенти минават през отделението ни за една година и всеки от тях трябва да бъде вдигнат, преместен, транспортиран … Всяка секунда от сърцето ни се взривява от емоционално напрежение, така че усещате как се обръща в гърдите.
Казват, че американците са изчислили, че средната продължителност на живота на реаниматорите е 46 години. И в същата Америка лекарите отделят не повече от 10 години на тази специалност, като я смятат за особено тежка. Твърде много стресови фактори. Ние загубихме двама от нашето отделение. На 46 и 48 години. Здрави мъже, за които казват „здрав като чук“, а сърцата им не издържа …
Как можеш да издържиш, когато смъртта отнема нечий живот пред очите ти? Половин година стоеше пред очите ми младеж, ранен от шиш на барбекю в подключичната артерия, чиято кръв изтичаше… Той непрекъснато повтаряше: „спаси ме, спаси ме“. Той беше в съзнание и умря пред очите ми.
Никога няма да забравя и друг инцидент. Мъжът вървеше на поправка след инфаркт. Готвехме го за превеждане в отделението. Разговарях с него. Изведнъж погледът му помръкна, последва конвулсии и мигновена смърт. Точно пред очите ми. Всеки, който поне веднъж е преживял това, ще ме разбере. Това чувство е трудно да се предаде: съжаление, отчаяние, негодувание и гняв. Обидата към него, че е подвел лекаря, измами надеждите му. Иска ми се да крещя.
И гняв към себе си. Към безсилие пред смъртта, за това, че е успяла да ни измами. Спомням си как плаках тогава. Цяла вечер се опитвах у дома да удавя духовната си мъка с водка. Не помогна. Разбирам, ние не сме богове, ние сме просто лекари.
Колко ни се е налагало на нас – реаниматорите – да наблюдаваме клинична смърт и да върнем хората към живот? Вече от другия свят. Мислите ли, че вярваме в паралелните светове и в другия свят? Нищо подобно. Ние сме практикуващи и сме научени на атеизъм. За нас няма нито ад, нито рай. Питаме за усещанията на всички, които са преживели клинична смърт: никой ТАМ не е видял нищо. Притъмня ми пред очите, ушите ми звъннаха, а после нищо не помня – казват всички.
Но ние вярваме в съдбата. Иначе как да обясним, че оцелява човек, който според всички закони на изкуството не е трябвало да се измъкне, а умира друг, на когото медицината е предсказала, че ще живее? Главата на един човек от Додоново беше разсечена с брадва, малко по-ниско от окото. Зашиха го и нищо – оживя. Жената беше докарана след пътен инцидент – автобусът се преобърнал. Беше с фрактура на всичко, което можеше да се счупи – потрошена изцяло, с тежка черепно-мозъчна травма, имах чувството, че едната половина на лицето ѝ се е отделила от другата. Всички бяха убедени, че тя няма да оцелее. А тя взе и измами смъртта. Срещам я в града: белег на лицето ѝ е ретуширан с фон дьо тен, красива, здрава жена едва се забелязва. Имаше случай, когато дете ритнато от кон и копито проникнало в черепа. По всички правила не трябваше да живее. Оцеля. Един млад мъж бе довеждан три пъти (!) с рана в сърцето и три пъти се измъкна! Така че идете и не вярвайте в съдбата. Друг пък изстискал пъпка по лицето си (имаше такова нещо!) – сепсис и смърт. Такава абсурдна смърт – жена наранила крака си в градината, или просто се одраскала. Раничката се замърсика с кравешки изпразнения и… смърт.
Въпреки всичко, някъде някъде в дълбините на душата си, ние вярваме в Бог. И ако адът и раят все пак съществуват, ние честно си признаваме, че ще изгорим. За нашите грешки и за човешката смърт. Има такава черна шега сред лекарите: колкото по-опитен е лекарят, толкова повече има гробове има зад гърба си. Но за една смърт, която не можеше да бъде предотвратена, ние ще бъдем реабилитирани пред собствената си съвест и пред Бог чрез десетки спасени животи. Ние се борим за всички до последно. Никога няма да забравя как млада жена с кървене след цезарово сечение беше спасена от смърт. Преляхме ѝ 25 литра кръв и три кофи плазма!
Престанали сме да се страхуваме от смъртта, твърде често стоим до нея – всеки десети човек умира в реанимация. Единственото, което ни плаши, е продължителното боледуване. Не дай Боже, да бъдеш в тежест на някого. Виждали сме стотици такива пациенти. Знам какво означава да си счупиш гръбнака, когато работи само мозъкът ти, а всичко останало е неподвижно. Такива пациенти живеят пряко сили месец или два. Един се гмурнал в басейна неуспешно, друг скочил в реката, третият пил в банята и реши да се охлади… Те падат от кедрите и си чупят вратовете. Счупеният гръбнак обикновено е сезонна травма – лятото и есента са нейното време.
Видях как двама работници умряха, пиейки киселина (пили от грешната бутилка). И на врага си не пожелавам толкова мъчителна смърт.
В нашето отделение средно годишно идват по 50 души с отравяне, 8-10 от тях не оцеляват. Тази или миналата година имаше 24-годишен младеж, който решил да се самоубие, пиейки сярна киселина. Доведен беше беше в съзнание. Как съжаляваше, че го е направил! След 10 часа вече го нямаше сред живите. 47-годишна жена, решила да си разплати сметките с живота и пила хлорофос (инсектицид, необратим холинестеразен блокер; бел. прев.). Миризмата в отделение се усещаше две седмици! За мен миризмата на хлорофос сега винаги е свързан с усещането за смърт. ‘
Някой правилно е определил реанимацията като най-агресивната специалност – манипулациите са такива. Но не бива да се направят не какато трябва. Става въпрос за борба за живот: ребрата се счупват от притискане на гръдния кош при непряк сърдечен масаж, въвеждането на катетър в магистрален съд крие риск от увреждане на белия дроб или трахеята, сложна интубация по време на анестезия и можете да коства няколко зъба. Ние се страхуваме да не допусмен и най-малката неточност в действията си, страхуваме се от всичко …
Боим се, когато водят деца. Изгаряния, наранявания, отравяния … Дете беше на две години. Шишенце с „клонидин“ на баба му и не беше спасено. Друго дете пило киселина. От бутилка, за която изпадналата в истерика майката казваше, че не успяла да отвори, а четиригодишният малчуган се справил… Най-лошото е сподавеният вопъл на майката в леглото на болно дете. И очите, пълни с надежда и отчаяние: помогнете! За всяка такава сцена ние получаваме по един белег в сърцето.
Ние, реаниматорите, принадлежим към високорисковата група за здравето. Ще попитате от какво не се страхуваме ли? Вече не се страхуваме от сифилис, лекували сме се няколко пъти от него. Никога няма да забравя как доведоха окърванева млада жена след автомобилна катастрофа. Придружаваха я 15 души, всички в кръв от главата до петите. В суматохата кой надяна ръкавици, ръкавици, кой не, а някоя може и да се скъсала, някой мож да се е наранил, никой не е мислил за това, когато залогът е човешкият живот. Резултатите от тестовете на следващия ден показаха четири кръстоски за сифилис. Лекувахме се целия персонал.
Вече не се страхувам от туберкулоза, краста, въшки, хепатит. По някакъв начин от Балчуг е докаран възрастен мъж селянин с алкохолно опиянение и в безсъзнание. Обадиха се на лекаря и той извади дузина личинки от ухото на пациента пред очите ни. Никога не бях виждал червей в ушите!
През последните години все повече пациенти се приемат с психози. От живота ли, или… Елементарна пневмония протича с тежки психични разстройства. Пациентите скачат, дърпат системите, изваждат си катетрите, опитват се да се хвърлят през прозореца … Един такъв пиян, изрита бременна медицинска сестра в корема, кажете ѝ сега, че нашата работа не е свързана с риск за живота.
За нас казват, че лекуваме тичайки. Винаги бързаме да помогнем на тези, които отчаяно се нуждаят от това. Трудно е да си представим, че седим седим тихо и спокойно. Хората изобщо не ни позволяват да се отпуснем. Младежи падат от височина, забавляват се на балкона, отварят прозорец във входа и седят на перваза на прозореца, шегувайки се… През последните три месеца няколко такива хора посетиха нашето отделение. Седемнадесетгодишно момиче падна от осмия етаж, доста на алеята. Остана жива.
Какви ли не чужди тела сме вадили, мога да отворя музей. Какво ли само не поглъщат хората: една жена беше погълна заедно с парче тотта и пластмасов подсвещник с малка празнична свещ. Подсвещничето е остро като игла, пробива стомаха. Колко много усложнения след това! Борихме се за живота ѝ много дълго и я спасихме. Изваждаи сме кости, ядки, кедрови ядки от дихателните пътища. Веднъж докараха жена направо от масата, с парче несдъвкано месо, заседнало в гърлото ѝ. Настъпила бе клинична смърт, дишането бе спряло. Възстановихме сърдечната дейност, сърщето тръгна отново, свързахме я на изкуствено дишане, но… не можахме да я спасим, беше минало твърде много време. И такива пациенти един след друг. Покоят идва само след края на дежурството, и то за тялото, но не и за главата. Прибирам се вкъщи и по улицата гледам шията на всеки, когото срещна. И се хващам да си мисля, че се чудя: лесно ли ще бъде интубиран или не? Прибираш се вкъщи, сядаш на любимия си стол и гледаш тъпо в телевизора. Хватката на хроничното напрежение нито те отпуска, не можеш и да заспиш. В ушите ти се чува звукът от апаратите за изкуствено дишане, сега и петте работят, кога е било това? Отиваш на работа, като в цех – няма с кого да говорите – по цял ден само механично дишане.
Дори след дежурство събитията от изминалия ден непрекъснато се въртят в главата ми – постъпих ли всичко правилно? Не, не можеш да минеш без бутилка. А парите все не достигат. Понякога получавате тези „сълзи“ (2700 за два щата) и си мислиш: защо ми трябва всичко това? Да си живея спокойно. В някаква си Чехословакия реаниматорите получава до 45 хиляди долара годишно. У нас всичко е през… катетър. Лекарите, както и цялата интелигенция, са в заврени в ъгъла. Едното утешение е, че някой има нужда от вас. Спасили сте човек от смърт и сте се преродили отново.“
Автор: Владимир Лаишевцев, анестезиолог-реаниматор
–––––––––––––––––––
Източник: Инна Акимова, „Сегодня газета“
Този материал-изповед е публикуван за първи път на 15 юни 2000 г.. За уникалното семейство лекари от Железногорск, Ася и Владимир Лаишевцев се пише не за първи път. Тя е лекар епидемиолог, той реаниматор-анестезиолог. Владимир Александрович почива през април 2009 г., на 61 години. Ася Хадиевна – преди две години и половина. Наскоро най-малката дъщеря на Лаишевцев – Юлия се обади и каза, че, подреждайки документите на родителите си, е намерила този текст. Тя поиска да го отпечата отново в памет на баща си. Решихме да изпълним молбата ѝ. Инна Акимова, „Сегодня газета“, 2016 г.
