Как се влюбих в спешната медицина?

Казват, че любовта минава през 5 фази. Критична била третата фаза, в която настъпва краят на илюзиите, но минеш ли я, любовта те кара да направиш по-добър света.

Влюбване!

Опитвам се да се сетя, кога за първи път в живота си се срещнах със спешната медицина и се влюбих в нея? Имам някакъв детски спомен за една тежка ангина и една лекарка у дома, която ми направи някаква инжекция. После определено се почувствах по-добре. На 16 години реших, че вече не искам да ставам ядрен физик, а ще ставам лекар, заради спешните медици спасили живота на майка ми. В Медицинския университет във Варна посещавах кръжок по анестезиология и реанимация. Тогава за първи път правих сърдечен масаж на пациент. Ръководителят на кръжока д-р Вл. Власаков ни заведе за първи път в болница “Пирогов“. Тогава за първи път срещнах д-р М. Миланов, който ни разказваше, че в САЩ имало една такава специалност спешна медицина и тя била невероятна. Завърших медицина и трябваше да избирам фелдшер с лекарска диплома в Бърза помощ или домакиня.
Вече сме двойка! Никога няма да забравя първото си дежурство във филиал Долни чифлик. Отидох за едно дневно, а то прерастна в денонощно. Синът ми беше едва на година и пет месеца и никога не се бяхме разделяли за повече от няколко часа. Носих си собствения апарат за кръвно налягане, стетоскоп и пълна с книжни диагнози глава. А там ме връхлетя лавина от пациенти във всички възрасти, кой спешен, кой не толкова, кой само за едно кръвно. Не се уплаших, може би защото просто още нищо не знаех.

Краят на илюзиите!

Занизаха се дежурствата ми в заводския филиал на Девненски химически заводи, филиала в Девня и Аксаково, заработих във Варна. Навсякъде си беше школа. Цял живот ще си спомням ужилените от стършели в Лонгоза, катастрофите по магистралите за София и Бургас, ражданията в спешния кабинет или в линейката, инфарктите на 60 км от най- близката кардиология,отравянията, гърчовете на малките бебета насред нищото, епидемиите от заушка, хепатит, грип, летни диарии и менингити ….. Реших да късам със спешната медицина записах психология, но не спирах с дежурствата…

Изграждането на истинска дълготрайна любов! Нямах избор за друга специалност освен спешната медицина, само тя беше държавна поръчка за работещите в ЦСМП. Започнаха едни пътувания между Варна и София, обикаляне на софийските и варненски болници, едно четене…

Докато специализирах, започнах да работя и в спешно отделение. Разбрах колко богата и уникална е тази специалност в която е събрана в спешен порядък цялата медицина. И така се отказах да се отказвам защото колкото повече се опознавахме, толкова повече се харесвахме със спешната медицина.
Да използваш Любовта за да направиш света по-добър! Преди 10 години имах шанса да поживея в Неапол и да доброволствам в истинско спешно отделение. Това което видях и научих там нямаше нищо общо с това което работих през лятото у нас. Прибрах се и реших, че трябва да се боря да имаме спешна медицина като онази в Италия, като онази по филмите.

От Варна се преместих в спешно отделение в София. Там се работеше любимата ми част от спешната медицина – инфаркти, инсулти, съдови заболявания. Всеки пациент беше една нова страница от спешната медицина.

Музей на спешната помощ в София отваря врати

Пътят!

Отидох на среща с д-р Р. Арафат в Търгу Муреш. Един мечтател, променил румънската спешна медицина до неузнаваемост. Започнах да ходя на европейски конгреси по спешна медицина в Торино, във Виена, В Глазгоу, в Прага… И започнах да мечтая за истинска спешна медицина с истински линейки и спешни отделения с триаж и правила. Започнах да говоря за това в България, започнах да се боря затова. Защитих докторска дисертация, затова как трябва да се организира истинската спешна помощ у нас. Глас в пустиня! В началото не ме чуваха, после за кратко ме слушаха, но единици разбираха това за което говоря, а после започнаха да ме наказват, уволняват, обиждат. Две години ми бяха отрязани всички пътеки до работа в спешна помощ, но аз не се отказах. Девет месеца бях част от новосъздадения център за обучение и квалификация в спешната помощ. Но установих,че не мога да вирея зад бюро – липсваше ми адреналина, емоцията на дежурствата.

Съдът ме върна на работа и сега съм пак там във въртележката на спешното.
Нито линейките, нито спешните ни отделения станаха като европейските, нито ние работим като европейците. Връхлетя ни пандемия и пробойните лъснаха. Недостиг на защитни облекла, липса на обучение за работа с тях, липса на информация как да се пазим, как да дигностицираме пациентите, несигурност и хаос… И въпреки огорченията, уволненията, липсата на переспективи, аз обожавам тази специалност. Обожавам я защото ми дава чувството, че съм жива. Обожавам я след всеки спасен Живот, след всяка усмивка на пациент, след края на всяко дежурство.

Ако бях художник, щях да я нарисувам като вихър от цветове. Ако бях композитор, щях да я опиша в ритъм 100 в минута. Ако бях писател, щях да я разкажа в сборник от къси разкази. Но, уви, аз съм само един Спешен медик, който се бори за своята специалност!