Зловещата пандемия на 19-ти век, от която не се поучихме…

През 1849 г. епидемия от холера преминава през Великобритания и достига „Западен приют“ в Уейкфийлд, Западен Йоркшир. Смъртната болест скоро се разпространява из всички части и отделения. Търсейки източника на епидемията, лекарят-консултант се спира на заразено лице, прието в приюта и го описва като „несъзнателен вестител на смъртта“. Век и половина по-късно собственик на дом за възрастни хора в Девън, разтревожен от факта, че местните домове за възрастни могат да приемат граждани с COVID-19, изразява страховете си по подобен начин. В началото на април 2020 г. правителството издава препоръки, които регламентират приемането на нови обитатели, дори и да са болни. Това, според собственика на дома, е „равносилно на смърт“ пише в статия в The conversation.

Домовете за възрастни хора във Великобритания са епицентърът на епидемията от COVID-19. Те се явяват и местата с най-голяма смъртност от началото на епидемията. Повечето от приютитеот викторианската ера са затвориха през 20 век, тъй като отношението към лечението на психичното здраве се променя. Но все пак има паралели, които не е трудно да се видят. Реакциите и преживяванията от епидемия от заболяване в един от тези приюти през 19-ти век са обезпокоителни днес.

Холерата през 1849 г., отнема живота на повече от 100 пациенти в Уест Уединг Азил Мащабът на трагедията, налага да се търси причината за това. Проучването е възложено на лекаря- консултант Томас Джордани Райт. Резултатът, доклад, публикуван през 1850 г. , ни позволява да реконструираме историята на епидемията от холера в детайли. Това е история, която предвещава нашата собствена.

Холера превзема приюта

19-ти век става свидетел на огромно увеличение на броя на приютите в Англия.

През 1808 г. британското правителство приема законодателство, което позволява на графствата да събират и харчат данъци за изграждане на приюти за тези, които не могат да плащат за частно лечение на психичните заболявания. Повечето графства не започват да изграждат домове, докато не са принудени от законодателство през 1845 г. През ноември 1818 г., отваря врати приютът в Уест Уединг, първоначално предвиден за 150 психично болни. Към средата на века се изгражда и втората сграда за още 500 пациенти.

Пандемиите от холера остава световен проблем през целия 19 век. Когато болестта засегна Великобритания през есента на 1848 г., Йоркшир първоначално е пощаден, но към септември 1849 г. тя е стигнала до Уейкфийлд . В доклада си Райт описва ситуацията като „мор в цялото убежище“.

Моде да се вярва на хора като Райт, които са били свързани дълго време с приюта, че той се спасява холерата през 1832 г., ноза съжаление, през 1849 г., не се радва на този късмет.

В своя доклад Райт се опита да разбере как болестта е проникнала и разпространила в приюта няколко години преди откритието на Джон Сноу, че холерата се разпространява чрез водата. Проверка на дренажа и на вентилацията в приюта показва, че са чисти и здрави. Всъщност инспекторите –господата Уест и Доусън – са били оставени да заключат, че „фаталното заболяване е или непосредствено божие дело, или че причините за него са неизвестни“.

Райт потърси другаде причини. И въпреки признанието си, че „законите на замърсяването всъщност са малко известни“, той насочи погледа си към Елизабет Фентън – неговата „безсъзнателна вестителка на смъртта“.

Започва ловът на „нулевия пациент“

Елизабет Фентън, жена с епилепсия, е приета в „Западен приют“ на 17 септември 1849 г. Тя идва от Гомерсал, където е била през последните шест години, след като съпругът й, каменоделец, я изоставил с двете им деца. Въпреки че прехвърлянето ѝ в приюта е било препоръчано няколко седмици по-рано, когато местният служител се опитва да я отведе в приюта, останалите обитатели на къщата се изненадали.

Вечерта на първия си ден в приюта Фентън прояви симптоми. Тя е изолирана веднага, тъй като стана ясно, че е е избухнала епидемия в дома в Гомерсал, където живеела. Стаята ѝ беше заключена и достъпът до нея е ограничен, но след седмица още четири жени се разболяват. От този момент нататък болестта се разпространява като пожар през женските и мъжките отделения в приюта.

Поради факта, че няма връзка между мъжките и женските отделения, а заболелите в последствие жени не са имали връзка с Фентън, Райт стига до заключението, че начинът на предаване е „газообразен или твърд, материал или нематериален, растителен или животински, магнитен или електрически“.

Но той е категоричен в заключението си, че „инфекцията е била внесена по някакъв начин в убежището от този пациент“. Той цинира аргумента си, като се позовава на пандемията от 1832 г., от която приютът е излязъл невредим. Единствената разлика, твърди той, между двата контекста е, че през 1832 г. не са приети нови пациенти от заразени области, докато през 1849 г. са имали: Fenton. Случаят е приключен.

Райт продължава тази линия на разследване по-нататък с прокурорско усърдие, като насочи вниманието си към работническото общежитие в Гомерсал. Той научава от медицинския служител в работния дом, че на 6 септември „мръсна ирландка и четирите ѝ деца са били вкарани в работната къща“. Показвайки признаци на холера, те са били откарани в болницата в работния дом, където майката е починала часове след пристигането си. Едно от децата ѝ почива „ден-два след това“ – точното дата не е записана. И само ден преди Фентън да бъде преместен в приюта, в работническото общежитие са починали други две жени.

Както знаем от COVID-19, СПИН и други скорошни пандемии, изнамирането на първия човек – „пациент нула“ – се сблъсква с други вектори на стигматизацията. В случая на COVID-19 това стана ясно преди всичко в ужасяващия ръст на антиазиатския расизъм и ксенофобия в световен мащаб.

Разходите за хората се повишават

След холера служителите в приюта се опитат да се преборят с епидемиите с всички средства: изолация на пациенти в отделно отделение за холера; подобрения в диетата – включително „допълнителни надбавки за чай и бренди на вечеря“; опушване на отделения; пране на всички чаршафи и дрехи.

Но както в настоящата пандемия, няма лек, няма и ваксина. До края на годината повече от 100 обитатели умират от холера. Деветнадесет почиват само за един ден към края на октомври.

Онова, което Райт счита за малка милост към пациентите е, че „като цяло те не изглеждат уплашени и не са наясно със степента на смъртност“ – това, както се оказва твърде травмиращо в днешните домове за стари хора.

В отделен доклад през ноември 1849 г. директорът на убежището цитира Рейнолдс: „Ако трябва да умра, на смъртния си одър ще бъда удоволетворен, че съм изпълнил дълга си.“ По-късно Райт раздвижено пише за „героичната си и непоколебима преданост към задълженията си“ и „нейната доброта и човечност“.

Рейнолдс не е сам в онова, за което го хвалят. През 1851 г. директорът на приюта се обръща към целия персонал „ с благодарност и възхищение“ за работата им през тези мъчителни месеци. Той отбелязвайки, че „нито едно парично обезщетение не може да заплати адекватно подобни услуги“ и объръща внимание на изключителната сума от 264 британски лири, разпределена между служителите в приюта, и допълнителна – неуточнена, но „много голяма“ – сума, изплатена от гостуващ магистрат (който наблюдава разследването на Райт).

В тази история има нещо трогателно. За разлика от „значителните знаци на обществено одобрение“, които оцелелите офицери и служители са получили, Райт използва доклада си, за да обърне внимание на тъжната неадекватност на последното място за почивка на Рейнолдс: гроб „без белег, който да запише нейната съдба“. Той моли магистратите и медицинските служители да направят принос, за да може животът и службата ѝ също да бъдат запомнени правилно.

Научихме ли уроците си?

В доклада си Райт заключва с „Извлечени поуки”, с който вероятно ще пропознаем през следващите месеци и години.

Макар да отбелезва, че промените в диетата и опушването дават резултат, урокът, който Райт отчаяно иска да набие в главите, е значението на „предпазливостта да не се приемат в приюта нови пациенти от заразени райони“. В това отношение съветите му бяха много по-строги от тези, издадени от Съвета по здравеопазване, органът, натоварен с контрола на епидемичната болест, чиито уверени уверения, според него, са повлияли на хората „да пренебрегнат всички рискове от общуване“.

Райт заключава: „Бяхме научени, че е най-важно е да използваме всяка възможна блиделност, за да предотвратим разпространението на холерата; защото, ако веднъж намери вход, никакви човешки ресурси не са от голяма полза, за да смекчат интензивността му или да намалят опустошенията си.“

 И както през 1849 г. в „Западен приют“, така и в домовете за социални грижи през 2020 г., властите не бързат да осъзнаят тази опасност – с трагични последици както за обитателите, така и за хората, които се грижат за тях.