Изправени сме пред едно голямо предизвикателство – изпит по отговорност, издръжливост и човечност
Аз съм от хората, които няма как да бъдат накарани да направят нещо, в което не вярват. Мога да бъда убедена, но не и принудена. Факт, който със сигурност е „образувал“ доста нерви на родителите ми. И не само на тях.
През последните дни все по-често се сещам за тази фраза, следейки с професионален и човешки интерес историята около новия коронавирус.
На 31 декември 2019 г. Китай съобщи са случаи на атипична пневмония, на 30 януари 2020 г. Световната здравна организация обяви новия коронавирус (който днес наричаме SARS-CoV-2, а причиняването от него заболяване Covid-19) за глобална заплаха. Преди броени дни генералният секретар на СЗО призова борбата с този вирус да се превърне в приоритет за всички държави. Тази вечер научихме, че цяла 60-милионна Италия е под карантина. А сектор в най-голямата болница за спешна медицинска помощ у нас е изолиран.
Не, това не е научно фантастичен филм. И кошмарен сън не е – проверено е, вече се ощипах.
И е крайно време да осъзнаем, че мерките, които се взимат по света и у нас, не са отчитане на дейност и трупане на точки, не са преиграване и истерия. Защото вирусът е абсолютно нов и до голяма степен все още непознат за нас. Защото за него все още няма ваксина, нито пък специфично лечение. Защото всички тези ограничения, с които се сблъскваме и ще продължим да се сблъскваме в близко бъдеще, са единственият познат и изпитан начин да се ограничи епидемията и да се намалят колкото се може повече броят на жертвите, които тя ще вземе и страданията, които ще причини. Защото последното, което ни трябва, е да обогатим „асортимента“ на наличните болестотворни патогени с нови попълнения. И защото всеки човешки живот е ценен.
Колкото и да не си се иска да повярваме (а трябва!), ние сме изправени пред едно голямо предизвикателство. И нямаше как да предвидим в празничната новогодишна нощ, че ни се пада късметът да се явим на изпит по отговорност, издръжливост и човечност. За който няма учебник, а конспектът се пише в движение.
Със сигурност ще има неща, които няма да ни харесат. Които вече не ни харесват или направо ни гневят. И колкото по-бързо излезем от капана на отричането и страха, толкова по-успешно ще се справим с всичко онова, което се случва с нас и около нас. Някой беше казал, че през трудните моменти трябва да минаваме като вървим право напред, при това – без да спираме. И на мене ми се иска да върна времето назад и да променя сценария, като прескоча или пренапиша точно тази глава от живота си. Но не мога. Никой не може. Ще трябва да си я прочетем дума по дума. И дано разберем посланието ѝ.
Не, това не е игра, нито научнофантастичен филм. Това е нашето днес. През което трябва да преминем без паника, но с достатъчно разум и самодисциплина. Защото свободата е и нашата отговорност. Към нас самите и хората, които обичаме. Към света, който искаме да си подарим и мечтите, които ще сбъднем.
Прочетено във Фейсбук страницата на проф. Радостина Александрова
