Проф. Коста Костов: Нищо не струва и пукната пара, ако допускаме да загиват деца

Нищо не може да заличи последствията от смъртта на едно дете.

Нищо не струва и пукната пара, ако допускаме да загиват деца.

Всяка детска смърт е повод за размисъл за смисъла на живот, в който не можем да опазим децата си. Какво си преживял, ако поне веднъж не си видял неподправената и безметежна житейска радост в очите на едно дете?

Българите сме мазохистичен народ. Благи домашни животни сме. Преживяме и мучим удоволствено когато дерат кожата на ближния. Крещим само като ни стиснат болезнено за вимето или топките. Иначе може да ни доят безболезнено и системно, по всички начини и до последната капка, но нехаем за млякото в държавния гюм, ако имаме обор и сено в яслата. Животът си е наш и ще го живеем така, както каже господарят.

Почивните дни преминават в разисквания кой е виновен и какви са причините за смъртта на 3-годишното дете. Развихри се такава буря, че вълненията около избора на Гешев ми се сториха като лек и топъл есенен полъх. Преглеждам информационния поток в телефона си – водопад от коментари, повечето в категорията „разпни ги”. Включвам дистанционното на телевизора и превъртам каналите. Спирам при  Жени Марчева, която в съботната сутрин е дала възможност на здравия разум да влезе в студиото. Ето една от последните фрази на адв. д-р Мария Петрова (специалист по медицинско право):
“Реакцията на премиера Борисов противоречи на основните принципи на правовата държава… начинът по който се разпредели болница, която да направи експертиза, раздадоха се присъди, противоречи, с категоричност, на всички правила… Излезе така, че вместо презумпцията да бъде „невинен до доказване на противното, с влязла в сила осъдителна присъда“, за лекарите стана „виновен, до момента, в който премиерът казва“.”

След трагедията, в търсене на истината…

Нека добавя, че болницата, която трябва да прави експертизата не притежава педиатрично отделение, т.е. експерти по педиатрия, а ще дава експертна оценка за причините около смъртта на дете. Кой да го знае?

По-важното е, че обществото полегна доволно на хълбок. Виновниците са посочени с категоричен жест и присъдата е издадена преди процеса. Да ги линчуваме!

Новинарските редактори само това чакат, за да ни залеят с непремерени коментари. Да се случи нещо такова и да прозведат скандал, да излеят насъбралата се помия върху някой беззащитен нещастник и да отклонят вниманието от същественото – управленския хаос, политическите манипулации, изборните битаци, минимизираната демокрация и всеобщото недоверие към институциите. Новинарските емисии зинаха с беззъбите си уста като глутница недохранени улични псета, биещи се за оглозган кокал. Когато трябва да захапят някоя властна политическа мутра, повечето водещи са много предпазливи и говорят само от трето лице, за да не проличи безвкусно положения им грим, но ако в челюстта им попадне някой беззащитен медик, въвлечен по необходимост в системата на управленското безхаберие, политическото безволие и обществения кретенизъм, тогава челюстите на хищната журналистика дрънчат като кастанети. Същественият въпрос е: защо на обществения ешафод вместо истинските виновници и причини за тази семейна трагедия, се поставя честта и обществения авторитет на една благочестива професия, необходима на всички?

За нивото на едно общество се съди и по отношението му към медиците и учителите. Необразованите мнозинства изливат гнева си върху образованите малцинства. Завишеният праг на традиционните морални рефлекси в едно незряло общество предполага неговата деморализация. Когато са деморализирани върховете, няма как да падне светлина в подножията и низините. Тогава се задействат тъмните сили на общесвената емоция, направлявана от политическия популизъм в избрани ударни точки, преди правосъдието да ги е разпознало. Безправните лекари, участници в тази семейна драма, вече получиха своите присъди от разпалените общестени страсти, преди правосъдието и закона да се произнесат. Един ленински жест на премиера, изправен на постамента с протегната високо ръка в посока на революционната саморазправа и гилотината падна, жертвите са посечени. Нека сега опитам да предвидя последствията.

Отстранените директори (най-малко двама от тях) по всяка вероятност ще се върнат на постовете си след приключване на проверката по случая, но всеки с различен дял от вината. Като имам предвид кой ще прави проверката имам и своите предположения за разпределението на вината. Ще оставя на вас да се досетите. Задкулисните игри са непредвидими. Довчеращни врагове се впиват в страстна прегръдка в името на взаимния интерес. Мисля, че и този път ще танцуват салса. Има кой да дирижира оркестъра, кой да изпълнява солата. Слугите на повикване са достатъчно и на всички нива. Отстраняването на тримата директори, без пряка вина за случая, има за цел временно погасяване на последствията, успокояване на общественото напрежение и отклоняване на погледа от проблемите в системата, създали предпоставки за трагедията. Никой директор не е в състояние да се предпази от рисковете на общия хаос, който е заплаха за всички ни. Директорите няма да бъдат стигматизирани от организираното недоволство, защото не носят тежестта на преки участници в трагедията. Тяхната връзка със случая бързо ще бъде забравена. Единствената им вина е, че са част от ръководния състав, обслужващ системата, но едновременно с това са приели доброволно риска да бъдат и потенциални нейни жертви. Те са необходимите бушони на общественото напрежение, което не бива да произвежда токов удар във върховете на управленската стълба. Те са приели доброволно тази участ и си носят последствията. Привилегиите на високия пост не могат да компенсира негативите, които застрашават името, което стои зад него. Въпросът опира до личните приоритети и личния морал. Водачите с морал и мъжество са истинските лидери. Такива са недостиг в системата. Non ducor, duco. 

Не се безпокоя за директорите, а за армията подчинени. Няма бивши директори, а армия от бивши подчинени. За първите все ще се намери нова работа. Да му мислят редовите армейци.
Нещастието, сполетяло 3 годишното дете, е общо нещастие, защото утре ще сполети друго семейство, в други ден ще дойде близо до вас, ще застигне наши близки или самите нас, докато чакаме на анонимната опашка пред някой спешен кабинет… Няма въртолети за всички, самолетите също не стигат. Затова моралната тежест на случващото всеки път ще пада върху медицинските екипи, пряко въвлечени по веригата, а всички останали ще стоят пред екраните на телевизора и ще ги сочат с пръст. Като показалеца насочен към д-р Елена Георгиева.

Д-р Георгиева: Г-н Борисов търси възмездие, а аз разчитам на справедливост

Виновните викат „дръжте виновните”. За обругателите е средният ми пръст. Взех го назаем от Кошлуков. В България системата съществува като обърната пирамида – най-голямата тежест пада върху една точка, а не върху основата, която се е вирнала нагоре и се е освободила от тежестта. Всички последствия на организационния хаос, бездушието на държавата и обществото ще продължат да се стоварват върху професионалната чест на редовите медици, които в различна степен, подобно пациентите, са жертва на системата, прехвърляща удобно вината за собствената си непригодност върху гърба на медицинското съсловие. Всички ние, медиците, въвлечени от неотменимия си дълг, понасяме последствията на общественото клеймо, стигмата на манипулираното общество, на което не достигат морални стожери и функциониращи морални рефлекси. Реакциите след смъртта на това невинно дете е показателна за обществената деформация, за тихото доброволно съгласие на всички нас, които живеем в несигурност и недоверие във всичко и всички, в условия на институционална безотговорност, потенциални потърпевши от деформираната до неузнаваемост здравна система.

Ето и няколко послания за дома.

Истинските виновници за трагедията са:
1. Безконтролната система на здравеопазване, която работи на ишлеме и с формални стандарти и управленски хаос.

2. Архаичната система на специализация, която отблъсква младите лекари, превръща ги в черноработници, която ги заробва, но не ги обучава добре, а ги взема за еничари, пълнеж на кадрови дупки.

3. Липсата на държавническа отговорност и споделена политическа воля здравеопазването да бъде припознато като система в бедствие, за да се стане нeизбежен и спешен приоритет на държавата.

4. Всички медици, които доброволно сътрудничим на тази грохнала от вътрешни противоречия система и продължаваме да работим за нея поради неизбежната грижа за насъщния с присъщата ни заробваща привързаност към професията и неотменимия, но необгрижен от държавата дълг към обществото.

Огромното мнозинство редови български медици (лекари, медицински сестри, лаборанти и фармаколози), са спонсори на държавата и го твърдя от позицията на моя 40 годишен опит по всички нива на българската медицина, от лекар в малко периферно градче, през градска и областна болница, до ръководител на клиника, с цялата отговорност на професионалната си чест и морал.

Коста Костов