„Той даде на света хинина“

През юни 1865 г. от перуанското пристанище Такна към Европа е изпратен колет със семена от хининово дърво, забранени за износ от Перу. С тези семена са засадени насаждения, които по-късно ще осигуряващи на целия свят евтин хинин – единственият лек срещу малария по онова време.

След 75 години химиците ще се научат да синтезират хинин, но засега негов единствен източник си остава кората на хининовото дърво, а то расте на територията на 4 страни в Южна Америка: Колумбия, Еквадор, Перу и Боливия. За излекуването на един човек е необходимо около половин килограм прах от кората на дървото. И понеже броят на болните е милиони, налагало се годишно да бъдат изсичани стотици хиляди дървета. Така до средата на 19 век, само Перу и Боливия разполагат с промишлени количества от ценното дърво.

Опасността от изчезване на хининовите дървета била реална, затова индианците-катерачи (Cascarilliero – каскарилеро), които събирали кора, всяка година трябвало да се изкачват по-нагоре в горите. Когато йезуитите държели в свои ръце търговията с хинин, за едно изсечено дърво се засаждали нови пет. Но, когато монополът върху кората преминал от църквата към държавата, свещеният страх изчезнал и държавните служители си спасили усилията да възстановяват горите.

А в Европа, всички опити за култивиране на хининовото дърво се оказали неуспешни – дървото виреело единствено на високо – 800 до 3000 м. надморска височина, но в същото време не понасяло студа, а както и преди износът на семена от Боливия и Перу било забранен – търговията с хинин осигурявала 15 % от доходите в държавната хазна.

Ето че един 18-годишен, начетен лондончанин на име Чарлз Леджър, женен за дъщерята на висш чиновник, а иначе ходожник и търговец на вълна от лама и овце, много пъти си мислил да изнесе с хининови семена извън пределите на родината им. Шансът му се усмихнал в лицето на индианец, бивш катерач, когото Леджър спасил от удавяне. Индианецът му станал вечер слуга, а като бивш каскарилер, добре запознавал сортовете хининови кори, които англичанинът изнасял за Европа. Веднъж Мануел (така се казвал индианецът) оставил настрана парче червена кора и казал, че това е най-лечебният вид хининово дърво – „лекарство на лекарства“ – така го наричали индианците. Пробата в лабораторията показала 16% съдържание на хинин, при положение, че се е смятало, че най-високото съдържание може да бъде не повече от 9%. Мануел наричал това дърво „тата“ („баща“). То обаче растяло само в района Юнгас по отдалечените склонове на Източната Кордилера и дори там било рядко срещано.

Идеята да събере семената на „тата“ и да ги изнесе за Европа осенила на мига Леджер, но това попадало под ударите на закона. Между другото Ланджер все пак решил да стане контрабандист, но на живи лами (от 1845 г. износът на живи животни е бил забранен). Търсейки пътища за превозване на животните, през 1851 г. Ланджер и Мануел се натъкнали на гъстата гора, обсипана с бели цветя на дървета „тата“ (цветовете на др. дървета са розови). Било през ноември, а според Мануел семената се очаквало да узреят през април – време достатъчно за Ланджер да планира какво ли не!

През 1856 г., използвайки нощ с гръмотевична буря, когато кучетата лесно губят следите на животните, Ланджер успява да прекара стадото лами на аржентинска територия, а от там в Австралия – за аклиматизация там.

Точно по това време научава от вестниците, че правителството на Британска Индия изпраща експедицията на Клеменс Маркъм в Боливия, за да получи семената на най-добрите видове хинин и да ги развъди в Индия. Цената на хинина се е увеличила 4 пъти за 10 години, което обяснявало експедицията. Мануел обаче бил скептичен по отношение на успеха ѝ. „Белите господа няма да успеят да се доберат до семената“ и обяснил защо – местните ще следят за всяка крачка на експедицията и ще доанасят където трябва. Наистина нито една от експедициите не се увенчала с успех. Индианците направили всичко възможно извадените дървета да изсъхнат, а събраните семена – да не поникнат –подменяли ги с подобни или с увредени. Това обяснява защо хининовите дървета в Индия и на о. Ява съдържат едва 2% хинин.

Ланждер не проумявал защо индианците така ревниво пазат „тата“ – отговорът идва отново от Мануел. Още от времето, когато йезуитите търгували с хинина, местните вярвали, че „тата“ обладава магически сили. И ако дървото се пренесе на друго място, то дърветата в родина ще се разсърдят и ще изсъхнат завинаги.

Междувременно опитът за аклиматизация на ламите в Австралия завършил с финансов крах. По същото време умира и съпругата на Ленджер, той се оженва за друга и решава да се установи за винаги в Австралия.

Разплаща се с Мануел, давайки му 200 чилийски песо и обещание за още 500 (при тогавашния валутен курс от £ 100), при условие, че получи… 25 килограма семена от дървото „тата“ и да ги предаде на бившият му тъст – той знаел как да ги изпрати до Австралия.

Индиецът изчезнал за 4 години. За същото време в Австралия изчезва и последната лама. Леджър е уволнен от поста на държавен инспектор, срещу него започва разследване за злоупотреба със средства и през януари 1865 г. той се връща обратно в Перу. Свързва се отново с Мануел, но така и не получава заветните семена – пада слана и цветовете на дърветата загиват.

Едва на 19 май индианецът най-накрая донесъл 27 килограма семена. За това Леджър му подари 100 паунда, 2 мулета, 4 магарета, одеяла и пушка с боеприпаси.

В продължение на три седмици, по 4 часа на ден, безценните семена били сушени на слънце, за да не бъдат влажни по време на пътуване по море. Чрез брат си Джордж, Ленджър продава 9 килограма на холандския консул за отглеждане в колониите на остров Ява, за 33 паунда; други 9 килограма продава на един фермер от Индия, за 50 паунда; и последните 9 кг – в Австралия, от където получава благодарност и чек за 100 паунда.

Съдбата на австралийските семена не е известна, в Индия нещата не вървяха добре заради климата, а в Ява условията се оказват подходящи. Там, от покълнали 20 хиляди семена, са получени 12 хиляди дървета. През 1872 г. те цъфтнали с бели цветове – наистина се били „тата“. Събрана е и първата реколта от кора, 260 килограма, със съдържание на хинин в нея беше от 8 до 13%.

Леджър още веднъж се убеждава, че Мануел му е верен и поръчал още семена. Но този път верният слуга е задържан, хвърлен в затвора – измъчват жестоко – бит, оставен без храна и вода 20 дни, докато не казал за кого работи. Имуществото му е конфискувано, а той самият умира седмица след побоя.

В продължение на 10 години Леджър плащал на вдовицата и синовете му пенсия от 10 паунда на месец, докато самият той останал напълно без пари. По това време холандците събирали по 124 тона хининова кора годишно, печелейки повече от милион паунда – 90% от целия хинин в света. И въпреки че цените паднали 10 пъти, а хининът станал достъпен за всички, печалбите останали високи поради голямото търсене.

Леджър напомни на холандците за себе си през 1881 г., и те му изпратили 100 лири, с които той си купува малка ферма в Австралия, където давността за неговите „престъпления” била изтекла. И така до 1891 г., когато банката, в която влагал парите си фалирала и той останал без пукната пара. Принудил се да продаде мебелите, положил фермата си и през 1895 г., от страх да не приключи дните си като работник във ферма, той отново напомнил на холандците за себе си. Получил малка пенсия – толкова скромна, че по времето, когато Леджър умира през 1905 г., останалото имущество от него се оценява на 2 паунда.

Погребан е в анонимен гроб – на семейството на жена му. На надгробния камък обаче, неговото име липсва… Само записките в гробищния журнал пазят спомен за него…

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

През 1986 г. специалистът по малария Габриеле Грамичхия започва да събира материал за написване на биографията на нашия герой и намира трудно последното му убежище. По инициатива на Грамичхия, холандска химическа компания се заема да поправи несправедливостта. Сега на гроба му лежи скромен бял камък с надпис „Чарлз Леджър (1818-1905). Той даде на света хинина.“

Михаил Шифрин

Библиография:

Предназначенное для публикации в прессе письмо Чарльза Леджера его брату Джорджу об истории его хинного бизнеса. 1880

Benjamin Daydon Jackson. A handbook of cinchona culture.

Gabriele Gramiccia. The Life of Charles Ledger (1818–1905). Basingstock, Hampshire & London, 1988

Veale, Lucy. An historical geography of the Nilgiri cinchona plantations, 1860-1900. PhD thesis.

 Srinivas. Jesuit bark. Saga of Malaria Treatment. 25.02.2015 – Irwin W. Sherman. 

Drugs That Changed the World: How Therapeutic Agents Shaped Our Lives. Boca Raton, Florida, 2016