За овцете и хората

На 5 май 1881 г. Луи Пастьор публично имунизирал с отслабена култура на антраксни бацили в 25 овце и овни. Всички те оцелели и получили имунитет срещу болестта, която по това време моряла добитъка в цяла Франция. Така започнала ерата на ваксините.

Когато Пастьор решил да се справи с микроорганизмите, възникнал сериозен проблем: нито той, нито неговите помощници били лекари. Бащата на микробиологията бил химик по професия. След като открил бактериите, отговорни за различни видове ферментация и инфекции при копринените буби, френското правителство го пенсионирало – пенсия в размер на две професорски заплати и му разрешило пожизнено да ползва лабораторията, намираща се във Висшето училище на улица „Улм“ в Париж. Тази славна институция подготвяла най-добрите учители във Франция, но не и лекарите.

По това време му се налагало да търси патогенни бактерии без достъп до болниците. Например, стафилококът е бил открит, когато приятелят на Пастьор и негов сътрудник – химикът Емил Дюкло (1840-1904) посреадал от циреи. Двамата подозирали, че патогенът активно се разпространява вътре в тях, но нямало кой да отвори цирея и да вземе материал. Започнали да търсят млад лекар, способен на саможертвен труд.

Оказало се, че на тези критерии отговаря само Емил Ру (1853–1933), когото Дъклос познавал от 1872 г., когато ръководил отдела по химия в Клермон-Феран. Появил се слаб, висок студент по медицина, облечен в черен цвят (Ру жалел двама братя, загинали във франко-пруската война през 1870 г.). Ру бил изгубил и баща си в ранна възраст и бил отгледан в семейството на по-голяма сестра. И, както често се случва с децата, отглеждани от братя и сестри, бил оставен да прави това, което му е интересно. Интересувал се от химия и този му интерес го срещнал с Дюкло.

Пиер Пол Емил Ру (1853-1933), помощник Пастьор,
За да се отърве от него, професорът възложил на Ру смешна задача:

– Това е кристал от меден сулфат. Определи състава му с помощта на химически анализ.

– Мисля, че е меден сулфат – казал Ру.

– В химията няма значение какво мислиш, но важното е какво има значение. Ученикът разтвори веществото във вода, погледна светлината:

– Сигурен съм, че е меден сулфат.

– В аналитичната лаборатория не трябва да вярваме, но знаем. И само когато Рукс показа наличието на остатъци от мед и сярна киселина в пробата, Дюкло открил правилния отговор. Професорът се надявал, че след този инцидент Ру няма да дойде отново, но сгрешил.

След няколко години, Дюкло се премества при Пастьор в Париж, и е заменен от човек, който се оказва неинтересен на Ру и той напуска университет и решава да завърши образованието си в столичното училище за военни медици Вал де Грас, където може да влезе като участник във военните действия. Но дори и там той толкова ентусиазирано гледал кристалите през микроскоп, че не предал навреме дипломната си работа на тема бяс. Професорите се застъпили за Ру, но всичко било в ръцете на неговия куратор. Той дал следната характеристика: „Не мога да кажа, че не работи. Но само си играе с микроскопа, вместо да работи.“ Този куратор е Алфонс Лаверан (1845-1922). Няколко години по-късно, в далечен алжирски гарнизон, той ще хване микроскопа и в хода на „суматохата“ ще открие паразита, причинител на маларията, за което по-късно ще получи Нобелова награда. Но през 1874 г. той изиграва ключова роля в премахването на Емил Ру от училището Вал де Грас и военните като цяло.

Ру можел да продължи медицинското си образование в болницата „Хотел-Дьо“. Наел на жилище, хранел се с хляб и сирене и се издържал , които давал в колеж „Шаптал“ като официален репетитор. Но му липсвало достатъчно търпение за тази работа – един ден се ядосал на мързелив ученик и едва не го удушил. Оказало се, че лентяят е син на влиятелен баща и се налагало Ру да напусне колежа.

Постъпва в моргата на болницата „Хотел-Дьо“. Работата била, но не била по сърце на Ру и той започнал да търси проф. Дюкло. Намира го и започва да посещава лабораторията му.

Там работели и частни студенти от професора, сред които английска аристократична жена на име Роуз Ан Шедлок (1850-1885 г., починала от краткотрайна консумация) – момиче с невероятна красота, много запалено по химия. В старостта си Ру нарича тяхната страст „луда“: двамата заминали за Лондон и тайно се оженили – толкова тайно, че свидетелството им за брак е намерено едва през 2006 година.

За да има причина да посети любимата си, без да я компрометира, Ру започнал да подготвя демонстрационния материал за публични лекции на професора безплатно: отглеждал култури от дрожди и други микроорганизми в болницата си, постоянно се въртял около Дюкло и последният го препоръчал на Пастьор. За Ру, Пастьор бил бог – той присъствал на всички лекции на своя идол в Академията на науките, където „възрастни“ лекари слушат скептично за патогенни микроби.

Основен „работодател“ на Пастьор било Министерството на земеделието. Бич за икономиката били две епизооти: пилешка холера и антракс. Пастьор описва болестта на пилетата по много артистичен начин: „Птица, която е станала плячка на тази болест, губи силата си, залита и отпуска крилата си. Разположените по-ниските пера му придават сферична форма. Пилето става сънливо, събудите ли го, то отваря очи, сякаш се събужда от дълбок сън и веднага отново затваря клепачите си. Най-често птицата не се движи и смъртта и я хваща след тиха агония, в която едва се движи крилата си за няколко секунди. „

Микробът, който причинява пилешка холера, е известен. Ру и друг ученик от Пастьор, биологът Чарлз Чембърлан (1851-1908), се научили да го развъждат в пилешки бульон. През юни-юли 1880 г. те заразили птици и следвали развитието на болестта. Месец август бил посветен на полеви изследвания на антракс, а през септември те отново заеха пилета. Оказало се, че заразените с бактерии птици, заразени през юли с бактерии, не умират. Ру и Чембърлейн решили, че микробите са умрели, но се страхували да изсипят културата в канализацията, за да не им се присмеят. Седмица по-късно те заразили други два пилета, единият от които починало. В средата на октомври Пастьор се върнал от празниците и обяснил какво означава този резултат:

– Момчета, вие неволно, сте получили отслабени (адювантни) микроби, с които птиците могат да се справят.

По аналогия с едрата шарка, учителят предположил, че тези пилета са устойчиви на „дивите” бактерии. В действителност, ваксинираните птици оцеляват след заразяването на свежа култура от микроби, които току-що са унищожили цялото кокошарче.

Това било едно щастливото съвпадение, което, според известните думи на Пастьор, “ се пада само на подготвения ум“. Същият принцип можел да се приложи и за безопасността на антраксната имунизация. Следват 5 месеца напрегната работа за създаването на условия, при които бацилът на антракса губи своята патогенност. Оказало се, че това се случва, ако се отглежда в аеробна среда, при температура от 41 до 43 градуса. След това, ако се охлади, отслабените микроби образуват спори, така че се получава ваксина, която може да се съхранява дълго време и да се транспортира далеч. Тя е била успешно тествана на 14 овце, както Пастер съобщи на Академията на науките на 28 февруари 1881 година.

Ветеринарите не вярвали, че всичко е толкова просто, а най-скептичният от тях – Иполит Росингол, написал статия с думите: „Има една истина по целия свят – микроб, а Пастьор е неговият пророк“. Росингол участва в франко-пруската война като интендант. Той се завърнал с богат човек, купил замъка на Pouilly-le-Fort, който някога е принадлежал на кралицата и там си построил ферма. Всички животновъди наоколо станали негови клиенти.

Rossignol излязък с идеята да „дуелира“ публично с Пастьор: да му даде 25 овни, които да бъдат заразени с омаломощени микроби и още 25 като контролна група. След това в едните и другите се въвежда друга, агресивна култура и да проследят какво ще случва. Пастьор се съгласил.

Пастьор и Ру (извършват инжекцията) ваксинират овце срещу антракс на 5 май 1881 г. 1881 гравиране на списание
След Великденските празници Ру бил потиснат – страдал по загубата на Роза Ан. Той пристигнал в замъка Пуйи-ле-Форт. На 5 май сутринта той видял тълпа от зрители и се развълнувал. Пастьор останал спокоен, шегувал се и заявил:

– Само да не сбъркате колбите!

На 25 овце и овни, 5 крави и 1 бик били инжектирани със спринцовка „Правза“ подкожно 5 капки от това, което Пастьор наричал „първа ваксина“. От 6 до 9 май Ру и Чембърлейн инспектираха ваксинирана група всеки ден: всичко било добре. На 17 май се провела „втората ваксина” – фаталната – която е причинила фатално заболяване в 50% от случаите). Отново нищо.
Изчакали още две седмици след решителното инокулиране на настоящия патогенен микроб. През това време се случи друг щастлив инцидент в лабораторията на Пастьор: на 25 май една от експерименталните кучета показало признаци на хидрофобия. Ако успее във фермата, може да се заеме с ваксина срещу „човешка“ инфекция и какава – бяс ,смъртността от която е сто процента!

Пастьор вече бил убеден, че причинителят на бяс не може да се разреди в епруветка, тъй като се размножавал само в нервните клетки. За да се получи този „микроб“ (все още не знаели, че това е вирус – вирусите не били открити), мозък от болно куче трябваше да бъде въведен в здрав мозък, което изисквало трепанация на черепа.

Това Пастьор не можешел да направи, но и не смеел да го повери на друг. Той не обичал кучетата, но дори мисълта за вивисекция му била отвратителна. Доктор Ру обаче не страдал от такива склроли, така че поел отговорността да направи трепанацията.

Крайният срок за решаващото инжектиране на овце и овните настъпва на 31 май. Фатална инжекция в тройна доза е получена от всички овце – както ваксинирани, така и контролни. На следващия ден, 1 юни, много овце от контролната група се разболяват: не пуснали хора до себе си и загубили апетит. Ваксинираните овце обаче се чувствали добре. Само една овца вдигнала температура 40 градуса, една имала оток на мястото на инжектиране, едно агне също повишило температура, а друго закуцукало. До вечерта три от контролни животни умрели

Посред нощ, Росиньол изпратил светкавична телеграма до Пастьор: „Една ваксинирана овца с температура на смъртта.“ И макар Пастьор да бил абсолютно сигурен, че е прав, цяла нощ не мигнал. Той вече имаше в анамнезата си двустранна парализа, а тази нощ му струваше няколко години живот.

Закъсняло признание или за Ру неговия антидифтериен серум

На сутринта на 2 юни Росиньол предал, че черната овца се е възстановила и го повикал във фермата, за да погледне на поредната умираща от контролната група, която вече паднала на 18. Телеграмата завършва с думите „Епатиращ успех!“

Тези, които искали да имунизират добитъка си, чакали с нетърпение. В продължение на две седмици Ру и Шамберлен ваксинирали над 20 хиляди овце, без да се броят кравите, биковете и козите. И те получили всичко: ордена на Почетен легион и свой институт! Сега вече Луи Пастьор можеше да се заеме с лудостта си. Но залогът бил. Четири години били необходими, за да се спаси от бяс първия човек.

–––––––––––––––––––––––––––––––––––––

Библиография:
 

• Доклад на Луи Пастьор в Академията на науките за първата публична ваксинация, преведен на английски език, първа публикация 13 юни 1881 г.
   
• René Vallery-Radot. La vie de Pasteur (биографията на Пастьор с подробно описание на ваксинационните експерименти), 1900 г.
   
• Абрам Шевелев, Руфина Николаева. Последният подвиг на Луи Пастьор (най-популярната биография на Пастьор на руски), 1988
   
• Annick Perrot, Максим Шварц. Pasteur et ses lieutenants (Биографии на спътниците на Луи Пастьор), 2013 г.
  Михаил Шифрин

Сифилистът от Колумб до днес