За алкохола, който „разтваря“ паметта или „Синдромът на Корсаков“

Преди 130 години Сергей Корсаков става доктор по медицина, описвайки състоянието на амнезия за близки събития, атаксия и полиневропатия, което ще влезе в медицинската история с името „Корсаков синдром“. Описаното състояние се среща предимно при алкохолици, но също и при атеросклероза, остри инфекции и в напреднала възраст. Пациентът може само да мисли своето славно минало.

Тезата е необходима на Корсаков не само в името на науката. Тя помогна за провеждането на голям социален експеримент: да покаже, че на човек може да се вярва и заслужава пълна свобода и човешко отношение, дори и да е луд.

В онези години основната причина за лудост била хроничният алкохолизъм. Психиатрите казвали, че колкото повече кръчми има в града, толкова по-пълни са психиатриите.

Корсаков се сблъскал с пиянство в ранното си детство, защото е роден през 1854 г. на територията на фабрика за стъкло в село Гус-Хрусталний, където бащата му е главен изпълнителен директор. Корсаков старши – Сергей Григориевич – се отличавал с изключителен либерализъм за времето си – той успял да убеди собственика да построи фабрична болница с 50 легла и училище за децата на работниците – но не и по отношение на децата си! Почти от люлката братята Сергей и Николай са поверени на строги немски учители, с които усвоявали редица езици. След строгите немци, обучението в Петата московска гимназия им дошло като почивка. Двамата братя завършват с пълни отличия и имената им били вписани в златната дъска на гимназията. И двамата постъпили в медицинския факултет на Московския университет. Междувременно бащата им пенсионирал с добър капитал, купил си малък имот, но не изпращал пари на синовете си. За да има пари за лични си разходи като ученик в гимназията, Сергей, с разрешението на директора, давал уроци. Учениците му го обичали. Корсаков вярвал в педагогическите си способности и решил, че от медицината психиатрията е най-близо до него. Проблемът бил, че в Московския университет дисциплината не била преподавана редовно. Корсаков посещавал курса по психиатрия на любимия си учител – невропатологът Алексей Кожевников (1836-1902). Кожевников бил голям невропатолог, който открил поражението на мозъчната кора при амиотрофична латерална склероза. Психиатрията му била възложена допълнително и той мечтаел да повери курса на някой от своите любими възпитаници. И когато най-старата психиатрична болница в Москва, Преображенская, обявили, че има нужда от „млад, надежден“ ординатор, Кожевников препоръчал Корсаков.

Когато Корсаков отишъл да се запознае с главния лекар на болницата – Самуел Стайнберг – той се обърнал към Корсаков с думите: „Не сте учили психиатрията много в университета, вероятно дори не знаете да вързвате.“

Алексей Яковлевич Кожевников (1836-1902), руски невролог, учител на Корсаков, негов защитник и съмишленик

Първият урок задължително бил за „връзване“. Преображенската болница се смятала за водеща в Русия: там „буйните“ не били държани във вериги, а ги обличали в усмирителни рубашки. Рубашката трябвало да се върже правилно, в противен се стигало до оток, флегмон и дори парализа на горните крайници. Младият Корсаков знаел, че в Англия психиатрите вече са изоставили тази срамна практика още през 1839 година. Те вярвали, че обвързването само удължава „бунтовния“ период на болестта и предпочитали тактиката „без ограничения“. Официално този режим бил въведен в Преображенската болница, но на младите лекари е било казано, че е невъзможно без риза. Но е имало изключения – т.н. „комерсиални“ или частни пациенти, богатите и известните психично болни, които семействата не пращали в болницата. Нима е било възможно да се върже Абрам Абрамович Морозов, директор на Тверската фабрика, който, поради прогресивна парализа, се бил превърнал в животно? Корсаков направил по отношение на него всичко възможно за времето си. А когато пациентът умрял, вдовицата му, впечатлена от работата на лекаря, отпуснала 150 хиляди рубли за устройството на университетската психиатрична клиника. В тази млада и красива жена Корсаков намери с родна душа. Варвара Алексеевна Морозова произхождала от едно от най-богатите семейства – Хлудови. Тя се страхувала да се обвърже с не съвсем адекватния Абрам Абрамович, въпреки че последният бил дълбоко влюбен в нея. Но старият Хлудов желаел да се сроди с клана Морозови, и в продължение на година държал държал дъщеря си под ключ – без театър, без балове. Накрая младото момиче се предало. А сега, след като бола овдовяла, дала една трета от наследсто като дарение на болницата. С едно условие обаче – основнат част да бъде за Корсаков, който не лишавал болните от свобода. Само един лекар с медицинска степен можел да упралява  – така болницата минала под ръководството на Корсаков.

Варвара Алексеевна Морозова, родена Хлудова (1848 – 1917), е била благодетел, на чиито дарения е построена университетска психиатрична клиника на Девчье поле (сега Клиниката на С.Корсаков). Портрет на Константин Маковски, 1884

През 1882 г., когато идеята “no restraint” не се хареса на императорския двор. След смъртта на цар Александър II преобладавала гледната точка, че хората са безумни и ако им бъде дадена свобода, дявол знае какво ще правят с нея. “Вижте, императорът им даде свобода, а те го убиха! Не напразно лудите се вързват“. Корсаков обаче имаше съмишленици в болницата. Един от тях бил д-р Александър Бекер, собственик на малка частна клиника на ул. „Красноселская“. Той поканил Корсаков за свой помощник и Сергей Сергеевич веднага въвел „свободен“ режим. Ординаторът Николай Баженов си спомнял следната картинка отишъл на работа и заварил дива картина. Корсаков стои на четири крака по средата на стаята и един тежък пациент „седи върху коня“ и му дърпа косите. Лекарят се спуснал да помогне, но Корсаков вдигнал предупредително пръст „без връзване“. Корсаков вярвал, че човек няма да причини вреда на този, който му е дал свобода – ще побуйства и ще му мине.

В замяна на усмирителната риза лекарят предложил на болните приятелство. Посвещавал им цялото си време – хранел ги, лично поставял сондите и катетрите, и ако е било необходимо, правел им клизми; измервал температурата на епилептищите, способни да го убият с един удар. Вместо да ограничава болните, Корсаков започна да ограничава себе си и медицинския персонал. За думата „луд“ била въведена санкция. Решетките били свалени от прозорците, стъклата заменени с дебели „корабни“. Изолаторът бил отменен, вратите изобщо не се заключвали. Ако лекарят е трябвало да наблюдава пациента в продължение на 2-3 часа подред, той го е правил не през шпионката, а е седял в отделението и е играел на пулове или карти с пациентите. Славата на клиниката на Бекер се разнесла по цялата страна, появили се провинциалисти с пари.

През 1883 г., докарали от Ярославъл 25-годишният  парализиран помещик. Ш., Ш. не бил без способности, но бил мързелив, учил-недоучил, устройвал куляи. Силен на вино, особено се вдъхновявал след пет бутилки червено и бутилка водка. Кой знае защо, пиянските му очи се издразнили на саловете, които плуват в реката. Ш. влязъл в ледената вода, започна да реже с брадва въжетата за връзване. След като изпаднал в хипотермия и краката му се подкосили, той изгубил и паметта си. Така за първи път Корсаков се сблъскал с нещо, за което преди бил само чел – алкохолна парализа с амнезия. И тази амнезия силно заинтересувала Корсаков. Той разбрал, че това е нещо повече от тема за дисертация, състоянието не било проучено. Отказът на нервите на крайниците,  съпроводено с отказ на паметта. Пациентът си спомял всичко, което се е случило преди парализа, запазвайки родния си език, способности и навици, но не можел да си спомни какво е правил преди час. Можело да влезеш десет пъти в стаята му и да го поздравиш. Можело да играеш с него цял ден на шашки, но щом прибереш пуловете и затвориш кутията, след малко той пак дойде с нея и да моли за една игра, казвайки, че „доста време не са взели пуловете в ръцете им.“ Не бил в състояние да чете, защото, обръщайки страницата, той забравял това, което е на предишната. Ако пациентът бил млад и силен, а алкохолизмът му не твърде стар, парализата се подобрявала след няколко месеца. Пациентът започвал да познава лекаря, но не можел да си спомни кой е той. В паметта му се смесвали реални лица и събития във фантастични комбинации. Като тръгнал на подобрение, Ш. започнал да разказва, че се е разболял, защото жената, с която живеел, го отровила с олово. Била му казала сама снощи, когато дошла при него (всъщност никой не го е посещавал три години). И самата тя умряла от злоба, че не успяла да го отрови до смърт.

Друг пациент, успешен адвокат преди парализа, успял да открие на Корсаков природата на тези конфабулации (фантазии). Въпреки че загубил клиентелата си, тъй като не можел да се движи, умствените му способности били достатъчни за „работа от разстояние“ като коректор. Бившият адвокат откривал всички грешки, но трябвало да отбележи четените редове, иначе ги препрочитал отново и отново. Едва се бил изправил на крака и вестникът му бил закрит. Хазяинът на апартамента, който бил наел, го погнал за наема и той помолил да пренощува у познати. На сутринта не помнел нищо – нито ругатните на хазаина, нито защо е на това място. В това състояние по-лесно понасял трудностите, но изгубил вкус към живота. Без памет няма забава, а само физически нужди. Пък и те не носят кой знае какво – нали не помниш дали си пушил, какво си закусвал днес… Поради липса на емоции, пациентът станал агресивен. Опитвал се да събере спомените си от миналото, но по-добре му било да си измисли нови.

В писмо до Корсаков от 16 май 1886 г. адвокатът описва това по следния начин: „Искрено желая отсъствието на трагедията и водевила, бих искал прост, но достоен епос. Ще се опитам да поставя това в основата на един нов живот.“

Корсаков забелязал подобни симптоми и хора с атеросклероза и изобщо непиещи родилки, прекарали сепсис. Въз основа на техните непоследователни показания, той успял да обясни естеството на явлението. Способността на невроните да се обединят в мрежа все още не е била открита, но Корсаков, като ученик на невропатолог, приел, че паметта е комбинация от молекули на нервните клетки. Колкото по-силно е впечатлението, толкова повече са съединенията, толкова по-трайна е паметта. И понеже старите спомени са „по-тренирани“, по-често изплуват, затова старецът си спомня детството, но не помни какво е ял снощи. Оттук и силата на навика. При парализата силата на фиксиране на новите спомени отслабва, но те все пак се запазват в „сферата на несъзнателното“, както го нарича Корсаков. (Да припомним, ча по това време Зигмунд Фройд едва е отворил частна практика.) При възстановяването инервацията достига до тях, клетките, които са ги фиксирали, отново започват да подават сигнали. Но до пълното възстановяване на инервацията, не всички връзки влизат в „услуга“ на паметта. Така се ражда славното минало, което никога не е било.

Дисертацията на Корсаков прави такова впечатление, че единодушно му дават научна степен. Правят го и директор на новата болница, построена с парите на Морозов. Там Корсаков премахва не само усмирителните ризи, но въвежда и системата на „отворените врати“, благодарение на която много болни се прехвърляли през оградата и се оказвали в градината на граф Лев Николаевич Толстой. След години, когато посетил болницата, Толстой разбрал, защо толкова много болни беряли ябълки от градината му!

Благодарение на Корсаков, столичните психиатрии започнали да се отказват от усмирителните жилетки, а в провинцията – от веригите.

Лъв Толстой със семейството си през 1892 година. От ляво на дясно: Миша, Лев Толстой, Лео, Андрей, Татяна, София Толстая, Мария. На преден план са Ванечка и Александра

Имало и инциденти: през 1893 г. шизофреничен пациент е застрелял кмета Алексеев, основател на болницата в Качачиковската дача. Той го направи умишлено, защото Алексеев не обръщал внимание на писмата му за злодеите, които хипнотизирали правителството чрез електрически проводници. „Сега ще има процес“, помислил си убиецът, „и там аз ще се изправя, ще говоря, ще отворя очите на хората за световна конспирация.“

„Какво ще кажете за това? – попили противниците на Корсаков. Сергей Сергеевич отговорил, че лекарите трябва да образоват обществото, отказвайки се от луди идеи за глобални заговори. „Нуждаем се от нормална социална система, в която се провежда превенцията на психичните заболявания – за начало – борбата срещу алкохолизма.“ По същия начин Корсаков говорил и през 1897 г. на XII Международен конгрес на лекарите в Москва. Тогава директорът на психиатричното отделение на болницата „Charite Charite“ в Берлин, Фридрих фон Джоли, предложил описаният от него синдром да бъде наречен „Синдром на Корсаков“. Корсаков скромно отказал, но фон Йоли настоял, казвайки, че това е необходимо за номенклатурата – да отличава универсалния синдром от амнезията при токсичен неврит. Тогава авторът на доктрината за вродени престъпници, Чезаре Ломброзо, взел думата и казал, че е трудно да образоваш обществото, защото „повечето хора не са създадени за наука, а за да я противопоставят.“

Cesare Lombroso (1835-1909), италиански психиатър, автор на теорията за престъпното наследство, приятел на С.С Корсаков.

Преди да си замине, Ломброзо посетил Лев Толстой, когото смятал за луд. Шефът на московската полиция одобрил посещението, като се надявал, че чуждестранен психиатър, след прегледа, ще обяви в Европа лудостта на графа (руски лекари отказаха да го направят). Но Ломбросо, напротив, признал грешката си и казал, че Лев Николаевич е нормален. След това Корсаков станал още по-приятелски настроен към италианския си колега. Няколко години по-късно, през 1899 г. Ломброзо, ще дойде в клиниката на Корсаков в Девичье поле и ще посади в парка смърч. Това дърво е оцеляло три войни и три революции.

Библиография:

– Сергей Корсаков. Обща психопатология. (За синдром на Корсаков, виж стр. 238-329)

– Николай Осипов. Спомени за първите професори по психиатрия в Московския университет. Корсаков и сръбски. Юбилейната сбирка „Московски

университет, 1755-1930“, стр. 405-426

Анри Дюран, човекът, който изрече „Sono fratelli“ -„Те са братя!“ и развя знамето на Червения кръст