Проф. Чавдар Славов: През тръните към звездите
Проф. Славов, как приемате факта, че сте удостоен с най-високото държавно отличие?
За мен това е морална награда за отдадеността ми към професията и хората.
Сигурно е много голяма цената, жертвата в името на тази отдаденост…
Така е. Но е голямо и удовлетворението от псотигнатото, от благодарността на онези, на които съм помогнал. Ето пример- през 1991 година направих първата операция в България за заместване на пикочен мехур с част от разгънато тънко черво. По време на хирургичната намеса пациентът започна да кърви. Трябваше нда му се прелее кръв и аз участвах в кръводаряването. Операцията приключи благополучно и човекът е жив до ден днешен. Когато го интервюираха от една медия, той заяви, че иска моя снимка, за да си я сложи до иконата вкъщи. В такива моменти разбираш, че не са напразни безсънните нощи, тревогите, лишенията по трънливия лекарски път. Нали, през тръните се стига до звездите, както е заявил преди хилядолетия Луций Сенека- Per aspera ad astra.
Подсещате ме за серия латински сентеции, които се отнасят до съдбата. Тя помага на смелите. Обича храбрите. Всеки е ковач на своята съдба. Тя често ни дава знаци. Откривате ли предвестник на съдбата при избора Ви на професия?
Като ученик в 9-10 клас оперирах котки. От свой родственик, който беше ветеринарен лекар, бях научил как да си направя операционна масичка, как да приспя котката, да я завържа и оперирам по всички правила на изкуството. Помагаше ми моя съученичка, която беше в ролята на анестезиолог. Интересното е, че се насочих към бъбрека още при първата котка. Отстраних го, но се получиха усложнения. При втората много внимателно лигирах кръвоносните съдове. Държа да кажа, че котките оживяха. По-късно разбрах, че има специалност урология.
Вече като студент по медицина помня, че на една лекция на проф. Христо Куманов (тогава той беше доцент, млад, ерудиран) усетих, че нещо ме грабна, привлече ме към урологията и аз постъпих в неговия кръжок. Правихме опити върху лабораторни плъхчета. Години след това започнаха трансплантациите. Имаше дни, в които за 72 часа ни се събираха по 2-3 часа сън и то на стол.
Въвели сте много оперативни техники в практиката, имате и значими научни открития. Ако класирате постиженията си, кои бихте поставили на челно място?
Реконструктивната хирургия на мъжката уретра с ламбо от букална лигавица нареди България сред първите държави в света, които въведоха този метод. Това е много сложна хирургия, която е постижение. Развихме този метод и сега имаме последователи. През 2017 г. извършихме операция за възстановяване проходимостта на пикочния канал на пациент пак с негова тъкан, но не от букалната лигавица, а от езика. Подобно лечение бе провеждано в единични случаи още през 2007- 2008 година, пак от наш екип, но сега вече става рутинна практика. С голяма значимост е също участието ми в чуждестранен екип, провеждащ геномни проучвания. Намерихме над 63 локуса в генома, свързани с простатния карцином, заради което сме цитирани в списание „Nature Genetics” и в други авторитетни издания, водещи в световната наука. Откритията в генома предлагат възможност за създаване на биомаркери, по които се поставя диагнозата „Простатен карцином“ и се правят прогнози за развитието на болестта.
Според Вас вярно ли е твърдението, че за всяка дейност е нужна посветеност?
Разбира се. Посветеността зарежда с творческа енергия, с благородство, отваря сетивата ни за духовното, божественото. Аз съм вярващ човек. Вярвам, че Бог стои над нас и насочва ръката ми.
Подобни виждания откриваме в изкуството на световно известни български художници, включително в творби, присъстващи във Вашия каталог „Изкуството на графиката“.
Там повечето от представените художници са мои приятели, хора, с които съм израснал, които са формирали моите естетически нагласи, моята възприемчивост към изобразителното изкуство. За мен този каталог е реализирана мечта. Нося го по време на конгреси, за да популяризирам най-безкористно българското изкуство пред света.
Изкушавала ли Ви е някога идеята да останете в чужда държава и да работите там?
Никога не съм мислил да напускам България. По време на специализациите си в други страни се убедих, че не ставам за емигрант. Не мога да живея задълго далеч от бащиното огнище, не мога да понеса липсата на приятелите, на нашите порядки. Освен това знам, че камъкът си тежи на мястото. Същото виждане имат дъщеря ми и синът ми, които се трудят в България. Моят син е акушер-гинеколог и му беше предложена работа в американски център, изграден в Будапеща, но той отказа категорично. Явно е наследил моята привързаност към родната стряха.
Вие присъствахте на състоялата се неотдавна в НДК Национална кръгла маса „Дискусия за бъдещето на здравеопазването“. Как оценявате тази инициатива на Министерството на здравеопазването?
Прави ми добро впечатление това, че екипът на здравното министерство има нагласа за широко обществено обсъждане на реформата. Тя е национален, надпартиен проблем и промените трябва да се договорят между политиците, съсловните и неправителствени организации. Навярно ще ме попитате- кой модел ми харесва? Бих подкрепил задължителното здравно застраховане, защото така ще има средства за осъвременяване на апаратурата и за иновации в здравепазването. Допълнителните 12 лв. ще надграждат 8% за НЗОК, ще има конкуренция и един вид деномонополизация на Касата, което е необходимо. Оказва се, че по този модел Здравната каса може да заплати до 700 лв. за лечение, а останалата част ще е от застрахователите. Това е вид демонополизация. Не мисля, че парите, които трябва да отделя пациентът, са чак толкова много, имайки предвид какви други разходи правят българите. Освен това моделът предвижда и профилактика, което е много съществено.
И накрая един често задаван, но съществен въпрос- какви са Вашите очаквания за бъдещето?
Надявам се, че с по-добро финансиране и по-добър контрол, качеството на здравеопазването ще се подобри и ще настъпи позитивна промяна в заплащането на лекарите и професионалистите по здравни грижи. Но е важно да има политическа воля за промяна. На масата трябва да седнат всички политически сили, съсловни организации и НПО-та. И да се знае какво ще се прави в идващите 10 години. Аз съм с леви убеждения, но мисля, че за да се осъществи реално реформата следва да се приложат и десни политики, които трябва да бъдат разяснени пред обществото. Важно е да намерим начин бремето на реформата да се носи от тези, които имат повече възможности.
Интервю на д-р Ваня Шипочлиева, д.м. за в-к Quo Vadis