„Съдебната грешка е страшно нещо…“
В далечната 1980 г., 78-годишната баба Р. е намерена мъртва. Аутопсията показала насилствена смърт – „смърт поради асфиксия“ (задушаване). Преди това обаче възрастната жена е била изнасилена… За извършител е признат и осъден П. Л. …
Присъдата от 20 години влиза в сила и П. Л. влиза в затвора, макар да твърди, че е невинен…
По това време в същото градче е изнасилена и умъртвена друга възрастна жена – М. Г. В този случай обаче не се налага издирване на извършителя на тежкото престъпление. Той е там, до църквата – Н. В., пиян заспал войник олигофрен поради нечие заключение „негоден да носи военна служба“. Следствието се води от военен следовател. Патологоанатомът, извършил аутопсия и на първата изнасилена и починала от задушаване жена, е удивен от сходството в маниера на убиеца по отношение на двете жертви. Споделя това със следователя и изразява мнение, че престъплението е извършено от едно и също лице – това, намерено на мястото. Впечатлен от сериозността на доводите му, следователят М. Т. експериментира. Казва на Н. В. по време на разпит, че има много поздрави от баба Р. Последният реагира бурно, опитва се да къса ризата си, да обвинява следователя, че го тормози. Казва, че е невъзможно. Бил сигурен, че тя е мъртва сам се убедил в това. Повече не било нужно. Следователят изискал делото на другия осъден за смъртта на баба Р. и се убедил в безспорността на разкритието. Лицето, което разследвал, е убиец и на двете жени. П. Л., който е в затвора, е невинен. Докладва установеното по съответен ред. Нарежда му се от тогавашния прокурор на Въоръжените сили да продължи разследването на втория случай и да „забрави“ за предишния. Обаче нещата се разчуват на високо ниво, разбира се, и тези, които се страхуват от последиците, започват да търсят изход от положението. Не се знае докога всичко ще остане „засекретено“.
„Като четях материалите по делото, преди да подготвя молбата за възобновяването му, силно впечатление ми направи една „служебна бележка“, написана на машина върху малък пожълтял лист хартия която дословно си преписах. Директорът на затвора в гр. Б., където по това време превеждат осъдения П. Л., отказва да го приеме и издава същата в уверение на това, че няма място, както и че там се намира лицето Н. В., за което до него е достигнала информация, че е убил и жената, за която е осъден П. Л. „Поради което е нежелателно двамата да бъдат на едно място“, пише в заключение директорът на затвора. Предвидливостта на един стриктен държавен служител отнема възможността на друг по-късно да твърди, че двамата затворници са се уговорили за това единият – Н. В., да поеме вината и на другия“, разказва по-късно адв. Рени Цанова, защитник на П. Л.
По това време през 1986 г. в Главна прокуратура на въоръжените сили се води следствие срещу виновните за допуснатата съдебна грешка по делото „Ваньо Александров“, по което адв. Цанова е защитник на Александров. По този повод тя се среща с прокурора Лилко Йоцов, наскоро дошъл от Варна. Не се познавахме. Адв. Цанова решава да разкаже някои неща, но само ако в замяна“ ѝ сподели дали знае нещо по случая „Личахин“. След известно колебание Лилко Йоцов ѝ казал, че човекът, за когото се интересува е невинен, всичко е разкрито, но се пази в тайна. „Действайте“, казал ѝ той.
Pени Цанова не се колебае, пуска молбата за преразглеждане на делото и само след седмица в Съдебната палата се срещна с прокурора от Главна прокуратура Н. Симеонов, който я кани в кабинета си.
„На пишещата машина в кабинета си ми показа лист, върху който пишеше: „Предложение от главния прокурор на Р България за възобновяване на охд № 161/82 г. на ВТОС“, разкава още адв. Рени Цанова,
„Макар и да ми беше трудно да повярвам, написаното беше факт. А той, сякаш разбрал за какво си мисля, ми отговори: „Много неща си казаха думата.“ Предложението бе разгледано и уважено от състав на Второ наказателно отделение на Върховния съд с председател Иван Антонов“, допълва още тя.
Делото е върнато в следствието и през март 1987 г. окръжният прокурор на Велико Търново В. Куцаров изготвя постановление, с което прекратява предварителното производство по дело № 352/80 г. срещу П. Л. и приема, че Плевенската окръжна военна прокуратура, пред която делото срещу Н. В. за убийството на баба Р. е било висящо, следва да внесе обвинителен акт. В постановлението било отбелязано още: „При разследването по следствено дело 33/1985 г. са събрани достатъчно убедителни и косвени доказателства, че автор на убийството на Р., на 78 г., самотна, безпомощна жена, е Н. В., тогава войник в домашен отпуск. Разпитан, той последователно и логично не само признава мотивите и целите, но и това, как чрез измама прониква в дома й, как я е изнасилил. Самопризнанията му не са плод на внушение, а се подкрепят от всички останали доказателства.“
По-късно срещу Н. В. е изготвен обвинителен акт за убийството на баба Р. и е образувано наказателно дело. Само че той не е осъден. В затвора, където чакал изпълнение на смъртна присъда за убийството на М. Г., както и присъда по насроченото дело, една сутрин бил намерен умрял в килията от асфикция (задушаване). Смъртта му е настъпила при неизяснени обстоятелства. Съдбата бе наложила своето наказание преди съда. Несправедливо осъденият П. Л. бе освободен и съдебната грешка „поправена“. По това време е приет Законът за отговорността на държавата за вреди, причинени на граждани.
„Един ден прокурорът Куцаров, вече пенсионер, дойде в кантората ми“, разказва Рени цанова – „Тогава всъщност се запознахме. Никога няма да забравя думите му: „Голям товар падна от плещите ми. Съдебната грешка е страшно нещо. Няма причина, която да оправдае допускането й.“ Той ми разказа много подробности за случая, в които имаше борба за кариера, стремеж за себедоказване и какво ли още не. Колегата Куцаров почина, а аз никога няма да забравя въздишката на облекчение, с която изрече думите „Съдебната грешка е страшно нещо!“
Библиография:
Сп. „Правен свят“;
в-к „Стандарт“ 3.10.2000 г.
