Инициативата „Всички хора по света могат да спасяват живот“ и един лекар от провинцията

Д-р Валентин Вълчев е роден през 1972 г. в Ямбол. През 1997 г. завършва Медицински Университет София. Работил е последователно в Отделение по Вътрешни Болести и Анестезиология и Реанимация, а от 2000 г. в Спешно отделения на МБАЛ „Св. Пантелеймон“ – Ямбол. Д-р Вълчев бе сред лекарите, удостоени с наградата „Спешни медици, на които вярваме“ на Пациентските организации. 

LexMedica News потърси специално д-р Вълчев, за да чуе мнението на един практикуващ лекар, далеч от столицата. 

– Инициатива на ILCOR, ERC „Всички хора по света могат да спасяват живот“ набира все по-голяма популярност и все по-често се обсъжда в медиите. В основата на инициативата е залегнала идеята за т.н. ранен КПР и дефибрилация на пострадалия от немедици, в извънболнични условия – и всичко това по указания на диспечери по телефона. Ефектът, който се цели  е да се помогне на пострадалия до идването на медицинските екипи, което обикновено трае от 6 до 12 минути, а как знаем, всяка минута без циркулация намалява шансовете за оцеляване със 7 до 10%. Какво мислите за това, д-р Вълчев?

– Това, което казвате, безспорно е така и се прави на много места по света. Но аз съм дълбоко скептичен по отношение на мисълта, че това би било възможно в България. Ранен КПР от свидетели, пък бил той и под медицински указания в България! Звучи като утопия!

– Кое Ви кара да мислите така? Защо смятате, че е неприложимо?

– Изхождайки от народопсихологията и ниската здравна култура на българина, липсата на самокритичност и морал, както и вменената мисъл: „аз не съм длъжен“ и „това е работа на лекарите, затова им плащаме“.

– Само това ли? Чисто субективният фактор?

– Както и перманентният страх да не бъдат подведени под отговорност! Тези безспорни и ежедневни модели на поведение на българския гражданин, според мен обезсмислят и обричат на провал, това иначе доказало смисъла и ползата си начинание! Така че ние ще продължаваме да водим всички „негативни“ класации по смъртност от ОКС. В този ред на мисли бих „се посипал с пепел“, но не бих спестил истината за състоянието на Спешната помощ у нас.
– Каква е тя според Вас?

– От далечната 1997 г. спешните медици са буфера във всички експерименти в здравеопазването ни! Липсва и днес каквато и да е визия за развитието ѝ! Извън университетските градове ситуацията е критична! Системата отдавна се „крепи“ на самоотвержените усилия на пенсионирани фелдшери, медицински сестри и лекари, а в шоковите зали на областните болница работят специализанти по очни и кожни болести, защото липсва квалифициран персонал!
– Понеже отворихте темата за персонала, иска ми се Ви попитам какво мислите за парамедиците? 

– Както казах по-горе, системата се крепи на фелдшери, медицински сестри и лекари в пенсионна възраст. Фелдшерите бяха подготвени, имаха представа от анатомия и физиология, от вътрешни болести, спешни състояния и т.н. И на фона на тази апокалиптична картина в провинцията, която трудно се вижда от столицата, навлизат парамедиците! Чудесно! Може би има надежда? Въпросът е как и какво ще работят те… с 6-месечно обучение? Как ще работим и ние, лекарите, с хора, обучавани по чисто емпиричен начин, без да знаят какво и защо се случва?

– Но все пак много медици, при това доказани в своята работа застават зад идеята за ранен КПР и дефибрилация от страна на свидетели?

– Мисля че българинът не е узрял за иначе изключително полезната идея за поставяне на дефибрилатори на публични, многолюдни места и ранен КПР… Аз също подкрепям тази идея, като лекар, практикуващ в провинцията, искам да бъда реалист. От позицията на 21-годишния ми стаж като лекар, мисля, че дори да бъдат поставени – ефектът ще бъде незначителен! Продължавам да подкрепям идеята за оптимизиране на Спешната помощ!

Бих предложил и друго – нормалния свят, преди да се утвърди и приеме даден методö се правят т.н. социални експерименти! Защо и у нас не проведат такива, да се обобщят резултатите и чак тогава да се закупува такава скъпа техника?
– Не очаквах толкова скептичен разговор! 

– И ако трябва да обобщя темата, вместо да поставяне портативни дефибрилатори, с които едва ли някой ще работи, не е ли по-добре да се оптимизира Спешната помощ? Но не от администратори на бюра, а от хора които знаят какво е да си Спешен медик! „Надеждата умира последна“… Но дали има още надежда за Спешната помощ или тя просто ще бъде перманентно реанимирана?