Д-р Айча Заралиева: Човек не е дърво, носим корените в сърцето си
Снимка: LexMedica news
Родена съм на 01. 04. 1986 в гр. Търговище. Поради политическата ситуация тогава в България, съм родена и записана с името Кристина Илиянова Младенова. Майка ми е магистър-фармацевт, баща ми – ветеринарен лекар. Година и половина след моето раждане двамата се развеждат. Така че днес съм човекът, който съм, благодарение на семейството на майка ми, на нейните родители, които са ме възпитали. Дядо ми беше учител по математика и физика, баба ми пък е първата етническа туркиня в Търговище, завършила българска гимназия, потомка на заможен род. Баща ѝ, моят прадядо, е бил един от големите търговци в Търговище, бил е и депутат. Братът на мама, вуйчо ми, беше стоматолог. Израстнах с книгите, с приятелите на майка ми, голяма част от които са лекари или по някакъв начин свързани с медицината. Така че май не е чудно, че когато бях на 5, след един преглед при педиатър, казах гордо на мама, че искам да стана лекар, като порастна.
От дете съм свикнала да бъда сред лекарства, мама често ме взимаше със себе си на работа в аптеката. Грижата за здравето някак е в гените ми. Но и знаех, че не искам да работя по цял ден в аптека, от мама и колежките ѝ чувах, че работата им все повече губи от чара си, заради готовите лекарствени форми и липсата на екстемпорални такива (лекарства за приготвяне). През целия си съзнателен живот съм искала да бъда лекар, не съм си представяла да работя нещо друго. И въпреки че имаше препятствия по пътя ми, през 2011 г. завърших медицина в МУ – София, а от 2012-та започнах специализацията си по физикална и рехабилитационна медицина. През 2013 г. завърших и втората си магистратура – публична администрация със специализация здравен мениджмънт, в УНСС.
***
Макар че родът и семейното ни обкръжение изобилстваше от лекари или хора близки до лекарските среди, не бих казала, че някой е повлиял избора ми, по-скоро това носех в сърцето си. Разбира се, след като прочетох „Окончателна диагноза“ на Артър Хейли, много ми се искаше да стана съдебен лекар. По-късно, в университета, се влюбих в цитологията, хистологията и цялото това „търсене на истината“ в зрителното поле на микроскопа. Когато завърших, бях приета да специализирам и патоанатомия, но все пак избрах физиотерапията.
И за да съм откровена до край, понякога съжалявам – когато работиш с хора, има много разочарования. А и всички знаем, че най-точна е диагнозата на патоанатома, но за съжаление, в повечето случаи е твърде късно това познание да ни помогне.
Докато бях студентка още, стана много модерно това сочене с пръст на лекарите и всички почнаха да говорят за „лекарска грешка“. Тогава имах моменти, в които съжалявах за избора си. Но днес мога да кажа уверено, че съм благодарна, че не се отказах. Обичам работата си.
***
На 16 години започнах да работя като репортер в областния вестник (в-к „Знаме“; бел. р.), всички бяха сигурни, че това ще е професионалния ми избор. Но истината е, че подходих прагматично – ако си завършил медицина, можеш да пишеш, но ако си завършил журналистика, не е законно да лекуваш хора.
Баща ми например дълги години не прие моят професионален избор.
***
Човек не е дърво, носим корените в сърцето си, затова можем да се местим.
През 2017-та животът ме прати в Русе, прекрасен град, който винаги съм харесвала. Работех по специалността си, в специализирана болница за рехабилитация, условията бяха доста добри. Но не се чувствах на мястото си. Появи се възможност за работа тук в София, кандидатсвах, спечелих конкурса за асистент в Катедрата по физикална медицина и рехабилитация на МУ – София, и се върнах в столицата. И ще съм на тази позиция, докато ми харесва и се чувствам удовлетворена. Наскоро си говорихме с моя много близка приятелка, която работи в Англия, за заплатите тук и там, и че в крайна сметка, ако искам да водя нормален живот, трябва да запиша курс по английски, и да се преместя при нея. Безспорен факт е, че бих работила при много по-добри условия и самите пациенти там са много по-мотивирани – как да не вярваш на лекар, при който си стигнал, след 3-4 месеца чакане? Но аз обичам България и засега намирам сили да остана тук. Въпреки отношението на медиите към лекарите, въпреки поведението на пациентите, въпреки все по-страшната липса на колегиалност в съсловието ни, въпреки липсата на апаратура, използването на морално остарели апарати и неглижирането на новите възможности на науката и техниката, въпреки обидно ниските заплати и липсата на работещи закони (защото имаме чудесни закони, но никой не следи дали реално се изпълняват те). Всички, които са били в чужбина, знаят, че най-трудно се понасят социалната изолация и факта, че винаги си оставаш емигрант, винаги си чужд…
Да споделя нещо – аз, Айча Мехмедова Заралиева, цял живот така се чувствам. В България отношението към хората с различно име е доста неприятно, сякаш щом не съм Кристина, няма как да говоря и пиша грамотно, и сякаш все се опитвам да съботирам страната. Родена съм, както и моите деди, тук, обичам България и всичко, което правя, е, за да живеем по-добре тук, без значение какви сме и от къде сме. Много ми е иска и след 10-тина години пак да съм в България, но е един неин по-добър вариант.
***
Пиша от малка. Струва ми се, че след като се научих да чета, малко след това започнах и да пиша. Но истински се занимавам с писане от 2002-ра, когато в Търговище се създаде творчески клуб „Фотони“. Колкото и банално да звучи, човек не избира литературата, тя го избира. Понякога ми се иска да се занимавам само с писане, но на всички ни е ясно, че няма как да стане. Ако бях богата наследница, може би, но сега за мен това е животът – работа и писането. Едното не пречи на другото, дори напротив. Двете неща се допълват чудесно. Писането ми помага да преработвам понякога много тежките истории, които пациентите ми споделят, в нещо красиво.
Има редки моменти, в които изпадам в състояние, подобно на ступор – нещо се върти в съзнанието ми и трябва да седна да го напиша на момента. С годините съм се научила да контролирам тези вълни на вдъхновение. Но истината е, че не бих могла да оставя писането за дълго, или да се отдам само на него. Имам нужда и двете. Еднакво добре ми е и на двете поприща.
***
Не мога без музика. Слушам музика. Руска музика. Ако ви подмина по улицата, то е защото обикновено слушам музика и си припявам на ум някое парче на Би-2. Чета медицинска и художествена литература на руски, гледам руски филми.
В Търговище имах прекрасна учителка по руски език – Валя Николова – московчанка, омъжена за българин от Търговище. Тя ме накара да се влюбя в този език. И си признавам, че много ми се иска в един момент да заживея в Санкт Петербург. Миналата година бях там и … Влюбих се в този град!
Не се определям като русофил. Просто съм почитател на руската култура. Сега чета „Разкази за родината“ на Дмитрий Глуховски, един от модерните руски автори в момента, и осъзнавам колко много си приличат България и Русия. Абонирана съм за канала на StandUp в Youtube, и ако някой има желание – вижте ги, те са като нас, но са по-силни и успяват да се надсмиват на себе си. А ние на Балканите сме злобни, и не искаме да живеем по-добре, искаме другите да са зле. Ето това не мога да разбера и приема.
***
Реално погледнато, аз съм един доволно консервативен и скучен човек. Моите екстравагантности не са класическите, обичам да гледам света около себе си и да разказвам после за това, какво съм видяла. Обичам да пътувам, и често го правя с влак, което на моменти си граничи с мега-екстремално изживяване. Голямата ми мечта е да пътувам по транссибирската железница – с влак от Москва до Владивосток, 7 дни, изминават се 9 300 км..
Живея с един прекрасен сив котарак, който се казва Гагарин и е най-добрият ми слушател. Изобщо съм на 100% в клишето – стара мома, университетски преподавател, с котка!
Сн. LexMedica News
Панайотка Панайотова
––––––––––––––––––––
Д-р Айча Заралиева, дм, е автор на книгите „Пълнолуние“, „Право на самота“, „Спомени за рециклиране. Поезия; съавтор на Дискогенна лумбо-сакрална радикулопатия.
„Свикнали сме, че самотата е наказание, което получаваме, защото търсим човек, който не съществува или защото не сме направили компромис, когато сме го намерили. Забравяме, че единственият начин да сме щастливи с някого, е първо да бъдем щастливи в себе си. Тази книга е напомняне за всеки от нас – когато сме сами и признаем победите и грешките си, да продължаваме да се обичаме.“
Айча Заралиева
„Бягам.
От живота.
От тъжните лица наоколо.
От истините, които ме съсипват.
От липсата на обич.
От дългите нощи
с неочаквано безсъние.Бягам.
Към теб.“
Айча Заралиева
„Рециклирането на спомени за любов е синоним на възкресение. Рехабилитация на чувствата. Борба с фамилна анамнеза. Физиотерапия за сърцето. Акт, в който създаваш сам себе си от парчетата на предишното си ничие „аз“, заприличал на бездомен Бог, загубил вяра в собствената си религия и след умиране, повярвал в себе си отново.
Когато душата е на изкуствено дишане, единственото лечение е поезията. Д-р Айча Заралиева го прилага успешно в „междуклетъчното пространство на мислите“. Където всяка рециклирана любов става вечна, ничия и твоя едновременно.“
Ива Спиридонова
Капки пот
между гърдите й –
като признание
за всичките ти усилия…
Тихите улици
с гладните кучета,
грозните гарги
и дупките в асфалта
отдавна са истински,
а не просто мигове
от кошмарните ми сънища…
Истории за дракони,
рицари,
принцеси с огнени коси,
девственици,
готови да убият заради честта си,
за вековни ледове
и горски бури, целуващи
страстно
безлюдни северни брегове
сънувам –
откакто ме пусна в своя свят…
Айча Заралиева
1 Отговор
[…] […]