Дневникът на един лекар от 2065-та
Д-р Айча Заралиева е родена през 1986 г. в Търговище. През 2011 г, завършва МУ – София, през 2012 – 2016 специализация по физикална и рехабилитационна медицина, Медицински университет – София; 2012 – 2013 магистратура по Публична администрация със специализация здравен мениджмънт – УНСС – София; Юни 2017 и до момента – асистент в Катедра Физикална терапия и рехабилитация към МФ на МУ – София; Клиника по физикална и рехабилитационна медицина – УМБАЛ „Царица Йоанна – ИСУЛ“ – София.
Член на Български лекарски съюз; Член на Българската медицинска хомеопатична организация; Член на Асоциация по Физикална Медицина и Рехабилитация.
Руски, английски, турски, украински;
Пише поезия и проза.
Айча Заралиева: „Когато не ти харесва времето, в което живееш, се замисляш какво може да стане утре или след година, ти как можеш да се промениш, какъв би могъл да бъде светът около теб… Макар че съм късогледа и се вторачвам в миналото и в онова, което мога да видя без очила, реших да се пренеса 50 години напред във времето и да развихря въображението си. За да не изневеря на себе си, запазих нещата, които истински обичам, и ги пренесох в имагинерния свят през 2065 г.“
Дневникът на един лекар от 2065-та
Добро утро, моя тъжна планета!
Протягам се в твърдото легло, внимателно отварям очи. Опитвам се да не се изплаша от сивотата, с която ще ме посрещне новия ден в реалността.
Аз съм от щастливите хора, родени през 20-ти век. Достатъчно години съм живяла във времето, когато имахме ресурси и цветове в живота ни. Затова още сънувам полята със слънчогледите, глъчката на пазарите, цветните дрешки на децата, блестящите нишки в костюмите на певци, музиканти, актьори, циркови артисти…
Днес е 22.03.2065 г. Денят на пролетното равноденствие. Преди години това щеше да е повод да си честитим, да си подаряваме цветя… Но вече няма цветя.
Бавно се изправям от леглото. Обувам силиконовите чехли, които мляскат по циментовата настилка, и се запътвам към банята. Малкото огледало на стената над масата отразява уморения ми поглед. Избърсвам лицето си с кърпата и се сещам с носталгия за времето, когато можех да го измия с течаща вода. Слагам плътен слой подхранващ крем и отивам към хола. В шкафа седят в кутии капсулите с храна. Загубих едно от най-големите удоволствия в живота си – яденето. Сега само пием капсули с вода. Дядо ми може би щеше да се зарадва на тази технология. Но аз обичах да готвя.
Обличам предпазния костюм (за да не се изпържа от слънчевите лъчи) и тръгвам. Грабвам малкия сензорен екран, който ми служи за всичко – компютър, телефон, фотоапарат, mp3-плейър, библиотеката ми, архивът на цялата ми болница, личните ми данни, здравното ми досие, полицейското ми такова, телевизор – който пак не ползвам, както и през 2001-ва, радиоприемник, портмоне и ключ – за апартамента, касата, гаража, колата. Станахме много еко с универсалното електронно устройство. И то е сиво,като всичко останало, но се оказа, че само този цвят можем да произвеждаме от рециклирани материали на повече от 30 г. Тази умна машинка трябваше да създадем поне 40 г. по-рано. И може би тогава нямаше да се стигне до тук. Щях да имам истински обувки и дрехи. Но… Сега си имам костюм почти като на астронавт, странни обувки и приличам на всички останали хора. Единственото, по което могат да ме разпознаят на улицата, е значката ми на лекар. В радиус от 300 км. аз съм единствената.
От 11-те души, които работим в болницата, само аз съм лекар. Спомням си как се ужасявах да остана сама в кабинета в началото на практиката си. Все ми се искаше да има някой колега с повече опит до мен. А ето, че вече 15 г. най-близо намиращият се колега е на 300 км. Не че с автомобила си не мога да стигна до там за по-малко от час… Хубава технология създадоха с пегола на българина проф. Найденов, макар че доста късно, когато вече нямаше достатъчно вода, но се оказа, че вълшебната формула може да направи гориво практически от всяко вещество в течно агрегатно състояние. Благодарение на PPower (както нарекоха горивото) и няколко малки корекции в двигателите с вътрешно горене, любимото ми Ауди, макар и модел от 2020 г., лети с минимум 150 км/час. Слава Богу, вече няма държавни граници! Иначе в родната ми България сигурно пак щяхме да сме с най-лошите пътища… Не че е хубаво, че изгубихме съвсем идентичността си. Или пък това, че на цялата планета останахме около 300 млн. души, след големите земетресения и ураганите, които отнесоха Япония, Тихоокеанските държави, цяла Латинска и Северна Америка, и след като онази атомна бомба затри 80% от площта на Русия … Но не това е най-големият проблем на оцелялото човечество…
Науката откри как да останем млади. Беше през 2020 г. Всички, които се подложихме на генната терапия, не само че не остарявахме, а дори сами избрахме възрастта си. Днес, на 79 г., изглеждам и съм бодра като на 26.
И точно след като всички оцелели се подложихме на генно манипулиране, спряха да се раждат деца.
Нито едно. От 40 години.
Всяка сутрин, когато прекрачвам прага на кабинета си, се моля днес да стане чудо и работата ми да не е само генно до-моделиране, лечение на травматизъм, корекция на дозите на хранителните капсули и консултации с хора, опитали да се самоубият. Напоследък забелязвам, че и аз започвам да се замислям доколко има смисъл в съществуването ми…
Първата ми пациентка е красивата, 80-годишна Адела, която работи в аптеката на болницата. От няколко дни има смущение във функциите на храносмилателната система и в последните 4 месеца е наддавала постепенно килограми, общо 11. Биологичната й възраст е 27 г.- тогава се запознала с мъжа си, и затова я избрала. Смущават ме оплакванията й. Сестрата се появява, Адела започва да се съблича, малко тромаво, и ляга на кушетката. И тогава изведнъж ми става ясно, че жената няма тумор, както подозирам, а е бременна. Сестрата, която е 20 г. по-млада от мен, родена в едно от последните „нормални поколения”, гледа ужасена как изтичат околоплодните води на Адела. Аз никога не съм израждала, ужасявала съм се от раждането, от борбата за живот, с която всички ние сме започнали земния си път… Уверено избутвам сестрата навън, поставям Адела в полуседнало положение на кушетката, давам и таблетка анестетик, за да не чувам евентуалните й викове, измъквам стерилни чаршафи и чакам… А малкото момиченце на аптекарката се показва смело, с плач огласява сивия ми кабинет в бялата болница, в сивия ни нов-стар свят… Прерязвам пъпната връв, почиствам устата и нослето ѝ, намествам я в прегръдката на спящата Адела и се опитвам да изродя плацентата. Няма да допусна да се случи нещо с майката на най-новия човек на планетата!
Добър ден, Бъдеще!
