Д-р Владимиров: Усмивката и търпението – ключето към сърцето на пациентките

 

Сн.: LexMedica News

 

Д-р Константин Т. Владимиров е роден през 1984 г, в Добрич в семейството на лекар и акушерка. През 2003 г, завършва Немска езикова гимназия „Гео Милев“ в родния си град, а пред 2009 г. МУ – София със специалност медицина. През 2017 г. придобива специалност Акушерство и гинекология. Има завършени курсове по фетална морфология, доплерова диагностика в акушерството, лапароскопия. Завършил е магистратура Здравен мениджмънт към МУ – Варна (2014 г). Владее немски и английски език. Семеен, с едно дете. 

Д-р Владимиров е един от младите, перспективни лекари, предпочели да останат в България. Ето какво разказва той за себе си, специално за LexMedica News.

– Един не много оригинален, но според мен задължителен въпрос – защо решихте да станете лекар? 

– Ако кажа, че още като дете съм искал да стана лекар, или винаги съм мечтаел да стана лекар, няма да е вярно. Никога не съм имам проблеми с учението, отдаваха ми се всички предмети, затова нямах любими предмети и съответно свързани с тях предпочитания за кандидатстудентски изпит и следване. Решението ми отне време. В гимназиалния курс си мислех за право – справедливостта над всичко, журналистика – особено спортна журналистика. Обичам спорта – динамиката, напрежението, адреналина, бързата мисъл и си мислех, че спортната журналистика е моята трибуна. Разбира се, мислех и за медицина – все пак съм израснал в семейството на лекар, при това акушер-гинеколог – най-благородната специалност – радост, приятни емоции, уважение – поне в онези години беше така.

В крайна сметка надделя медицината. И не съжалявам. Мисля, че тя съчетава в себе си привлекателните черти на останалите две професии – динамика, адреналин, бърза мисъл, решителност, честност по отношение на пациента и собствената съвест.

– И в самото начало решихте да станете акушер-гинеколог? 

– Не съвсем. Но едно беше ясно – ще бъде хирургичечна специалност. Към края на следването ентусиазмът отстъпва място на здравия разум. Завършвах по времето, когато специализациите бяха малко, беше трудно да се специализира каквото и да е, особено за един „редови“ студент. И реших да бъда реалист, без да правя компромис с предпочитанията си, разбира се. Реших, че приемствеността в медицината е плюс и ще е добре, ако се възползвам от нея. Нали и в Хипократовата клетва се казва „на децата ми и на децата на учителите ми“. Реших да се възползвам от опита и знанията на баща ми. Така и направих. Върнах се в Добрич и от януари 2010 г. започнах работа като ординатор в Отделение по акушерство и гинекология.

– Решихте и се върнахте в Добрич? Никакво колебание? По времето, когато повечето завършващи мислеха за реализация в чужбина? При това знаете езици. 

– Да!

– Баща Ви не направи ли опит да Ви разколебае? Не Ви ли каза да останете в София, или да отидете във Варна? 

– Не. Семейството ми намери избора ми за изключително правилен и логичен. А и чисто емоционално татко се почувства щастлив, че съм избрал да продължа професията му.

– Какво Ви посъветва баща ви? Какви бяха първите му думи към Вас като лекар към лекар? 

– Да не правя на пациентите това, което не бих искал да се случи на самия мен или на семейството ми.

– Чувствате ли се реализиран? Не Ви ли блазни по-големият град? 

– Реализиран, в смисъл, че работя работата, която обичам. Работя бих казал интензивно, трупам опит. Сблъсквам се с повече и различна патология. В нашата болница сме осем акушер-гинеколози и правим малко повече от 1000 раждания годишно, което на фона на обезлюдена България не е никак малко. Не съм мислил да сменям града. Вече почти девет години съм тук, а това не е малко. Пациентите ме познават, аз ги познавам… Някои идват да раждат при мен вече за втори път.

– Как печелите пациентките? Имате ли своя формула за печелене на доверие?
– Усмивката и търпението. Те са задължителни, за да се спечели доверието на жената. Ако лекарят е достатъчно търпелив да изслуша пациента, той ще му подскаже много неща за диагнозата. Това важи особено за бременните. Бих казал, че те са по-особен контингент. Една не добре подбрана дума или жест може да разруши доверието. Разбира се, само усмивка не е достатъчна. Правилната диагноза, доброто лечение и проследяване на болната са много важни.

И тук искам да кажа, че комуникацията лекар-пациент е особено важна. Много от неприятностите възникват имено поради лошата или недостатъчна комуникация. Понякога лекарите сме забързани, натоварени или уморени и си спестяваме някои обяснения и това ни е коствало нерви и неприятности след това.

– Къде се чувствате по-силен – в родилна зала или в операционна? 

– Аз съм акушер-гинеколог. Това означава, че трябва да владея еднакво добре и двете. Но, ако става въпрос за „тръпка“, тя е по-силна в родилна зала. Там въздухът е друг. Всичко е много по-динамично и променливо, изисква точни и бързи решения и действия, отделно дето е и по-емоционално. Но и гинекологията, особено новите технологии, микроинвазивната хирургия са си предизвикателство. Освен това в гинекологията спешността е по-малка, обикновено операциите са планови, пациентката е преглеждана и изследвана предварително. В акушерството не е така – няма събота, няма неделя. Случва се по-всяко време. Може и в 3-4 сутринта!

– Звучите уверено. Няма ли нещо, което да Ви притеснява? 

– О, да, разбира се, че има. Проблемите в системата на здравеопазването се отнасят до всички ни. Нескончаемата реформа, неразбориите, за да не кажа недомислиците в системата, проблемите със заплащането, недостига на кадри – лекари, акушерки, сестри… Напоследък и агресията и едва ли не „ловът на вещици“ по отношение на лекарите и медицинските специалисти изобщо.

– Оптимист ли сте? 

– Оптимист до толкова, доколкото не съм свикнал да се предавам. Но с времето започвам да си мисля, че нещата са провалени до такава степен, че е нужно чудо, за да се оправят. Не искам да си мисля, че хората, от които зависи промяната не знаят как да я осъществят, защото тогава жалко за нас, които сме ги избрали. По съм склонен да мисля, че просто липсва политическа воля…

– Ако нещо конкретно зависеше от Вас, какво бихте направили? 

– Според мене няма логика частните болници да работят с НЗОК, при положение че там има „задължително“доплащане от страна на пациента. Много често това допълнително заплащане е в пъти по-високо от стойността на самата клинична пътека. Смятам, че това накърнява интересите на общинските болници. Прави ги неконкурентноспособни както като заплащане на работещите, така и като услуга спрямо пациента. А общинските болници са тези, които поемат хората от по-ниските социални слоеве, здравнонеосигурените, по-голямата спешност, а защо не и по-сериозната патология. Недостигът на персонал, материали, консумативи и т. н. влияе върху качеството на услугата. Тук искам да подчертая „качество на услугата“ не означава качество на манипулацията, била тя раждане, операция, преглед или друго, а по-скоро „външната“ страна в работата – отношение лекар-пациент, оборудване на болничните стаи, остарялата техника и т. н.  За компромиси по същината на работата не може да става и дума. Справяме се, но с цената на повече усилия и нерви.

Непрекъснато се говори за недостиг на пари. Според мене проблемът не е в количеството на парите, а в начина им на разпределение.

– А спорта? Остава ли Ви време за него? За семейството, още повече, че и съпругата Ви е лекар. Успявате ли са се „засечете“ по едно и също време вкъщи? 

– Спортът – малко плуване, малко плажен волейбол. Планината е по-далеч от нас и изисква повече време и организация. Един-два пъти годишно пътуване в страната или чужбина… Това е… Всяка свободна минута прекарана с дъщеричката ми за мен е щастие.

– Много бих искала да попитам как виждате себе си след 10 години? Какво си пожелавате? 

– Пожелавам си здраве за себе си и семейството ми, а всичко останало, ако е речено, ще се нареди!

– И аз Ви го пожелавам от сърце! 

Панайотка Панайотова

Профилактика на ОРЗ  при деца у дома и в детската градина