Когато мястото ти е там, където адреналинът е в излишък, или една медицинска сестра в Афганистан

„Когато знаеш, че мястото ти е там, където адреналинът е в излишък, или една медицинска сестра за спешността  в Афганистан.“ 

Така представи себе си пред LexMedica News мед. сестра Христина Калиманова-Бехар. Разговаряме с нея за предизвикателствата и уроците, които дава една военна мисия, на една жена в Афганистан.

 

Снимка: личен архив

Христина Калиманова-Бехар е родена през 1985 г. в Ямбол. През 2009 г. завършва специалност „Медицинска сестра“ в МУ „Проф. д-р Параскев Стоянов“ Варна, а през 2014 г. придобива магистърска степен в НВУ „ Васил Левски“ – Велико Търново, по специалност „Национална и регионална сигурност“; специализация „Мениджмънт в мироопазващи операции“. Към момента е докторант към ПУ „Паисий Хилендарски“ в катедра „Социология и науки за човека“, като темата ѝ е свързана с мисиите в Афганистан. Има и десетки сертификати за успешно преминати медицински курсове на български и английски език. 

– Родена в Ямбол, отраснала в малък град като Айтос, пиано, езици и изведнъж – мисионерка! 

– Като малка все си мечтаех да бъда мисионерка, но все си представях, че ще отида в Африка.

– Идвате от семейството на военен и счетоводител. Как родителите Ви приеха решението да заминете на „фроната“? 

– Изключително хладнокръвно. Баща ми, лека му пръст, винаги е подкрепял решенията ми. Но и аз им казах след като вече си бях подала документите.

– Смело решение.

– Винаги съм обичала адреналина и екшъна, за това съм работила като медицинска сестра в две от най-големите спешни отделения в страната – МБАЛ „Св Анна“ във Варна и УМБАЛ „Св. Георги“ в Пловдив. Паралелно с това работих като поливалентна операционна сестра, а още като студентка реших да натрупам стаж и в Клиника по Ортопедия и травматология, където за първи път се сблъсках с пациент с множество огнестрелни рани от бойно оръжие, което затвърди моето любопитство към този вид травматизъм. Това ме подтикна и да стана доброволец мисионер. Когато се почувствах достатъчно подготвена за тази отговорна задача, веднага си подадох документите.

– Подадохте документите и се озовахте в Афганистан! 

– Афганистан е едно магическо място. Никога не съм се чувствала по-свободна и жива, въпреки всичките строги правила и мерки, въпреки всички ограждения, ракетни атаки и специфичните условия на живот. Нямаше ден, в който да не се чувствам на мястото си. Обичах работата си и се сближих много с местните.

Сн.: личен архив

– В какво точно се изразяваше работата Ви?

– Бях изпратена като ментор към Регионална военна болница – АНА към 205-ти Корпус – Кандахар. Задачата ми беше да обучавам техните медици, според изискванията на НАТО.

В началото ми беше странно, че трябва да „уча” местните колеги как да си вършат работата, още повече че бях доста по-млада от повечето от тях, а някои имаха и по 20 години стаж като медици. Имах притеснения как ще ме приемат – мен, младо момиче, друговерка, което носи военна униформа и оръжие. Още в началото ми се наложи да покажа на какво съм способна, с което спечелих тяхното уважение. Приеха ме изключително бързо, освен професионалната етика, спрямо мен демонстрираха и голямо кавалерство. Бях се запознала предварително с някои специфични за местните обичаи и нрави, което допълнително ми помогна в процеса на сработване.

– Как вървеше работата? Имаше ли достатъчно адреналин за Вас?  

– Имаше някои много тежки моменти в Спешното, където работех. Имахме случай на тежко ПТП между пикап пълен с местни цивилни и конвой на НАТО. При нас дойдоха множество пострадали в критично състояние. Военният триаж, а и триажът на местните, се различава от този в мирно време, по който сме свикнали да работим. Там целта е да спасиш, колкото може повече и първо тези с по-голям шанс да оцелеят. Отделно местните първо обслужваха мъжете, чак след това децата и жените. Сърце не ми даде като видях децата, да ги оставя, и аз и една колежка българка се втурнахме да ги спасяваме… Беше много критичен момент… След това, бащата на тези деца, падна на колене пред нас и се молеше да съживим по-малкото от тях, което се оказа, че е починало още при транспорта. Успяхме да стабилизираме другото дете. Реакцията на бащата много ме изненада. Въпреки че скръбта му беше голяма, защото освен едното си дете, беше изгубил и жена си, за която ни казаха, че е починала на място, имаше сили да ни благодари за всичко, което се опитахме да направим за него и семейството му. Нямаше злоба, ярост или обвинения към нас, само благодарност за оцелялото дете…

– С какви случаи се сблъсквахте най-често? 

– Много често се случваше да ни докарат пациенти с огнестрелни наранявания, но още по-често имахме взривни травми от мини и ИВУ (самоделни импровизирани взривни устройства). Имахме и пациент, който след като беше стъпил на мина, беше изгубил и четирите си крайника. Не бяха рядкост и пострадали с множество изгаряния след взривове на неизправни газови бутилки, пациенти с шрапнели, както и такива с банални коремни болки, травми, сърдечни проблеми и т.н. Но независимо дали бяха възрастни или деца, жени или мъже, въпреки болката и страданията, бях изумена от силния и борбен дух на тези хора и колко бързо могат да се възстановяват.

– Другите жени в екипа? Макар че когато говорим за професионализъм, полът не е от значение. 

Сн.: личен архив

– Имах удоволствието да работя с колежката акушер-гинеколог от нашия екип в т.нар. „Женски ден“. Тя беше ментор на местната акушерка (една от двете единствени жени в цялата болница, без да броим българките) и така освен сестра в спешното бях и акушерка всеки вторник! И там сме имали интересни случаи и предизвикателства. В последствие този ден стана толкова популярен, че заради големия наплив от жени, се наложи да осигурят допълнително охрана и да засилят мерките за сигурност с детектори за метал на входа, защото войниците, които охраняват болницата, нямаха право да претърсват жени. А под тези широки бурки, които покриват абсолютно цялото тяло, може да се скрие всичко…

– Вероятно е имало дни, в които засилените мерки за сигурност са били оправдани? 

– Имало е случаи на заплахи и дни, в които ни беше забранено да ходим на работа, в началото това ме притесняваше малко, но когато рискът е ежедневие, спираш да му отдаваш такова голямо значение.

– Звучите доволна от себе си?

– Може да е нескромно, но се гордея и с това, че по предложение на американски колеги взех участие в обучението на местни военни и така дадох своя принос към още една кауза. Сформирани бяха две групи „студенти”, които трябваше да усвоят умения, отговарящи на американските стандарти за парамедици. След всяко теоретично и практично  умение, провеждахме и разигравахме различни сценарии и симулации на територията на спешното и двора на болницата. Имахме манекен за пациент (често и самите студенти влизаха в ролята на пострадали) и разполагахме с нужните консумативи. Когато трябваше да направим симулация на обезопасявана на терен, за да изведем тежко пострадал, използвайки въздушен транспорт, в началото много се смяха, че трябва да се преструват, че стрелят с оръжие, да залягат и лазят по земята, да се пазят от перките на въображаемия хеликоптер и да окажат първа помощ на пострадалия, за да бъде евакуиран. Но чувството им за хумор не попречи на обучението. Нямаше студент, който да не премине успешно изпита при американските колеги и да не стана инструктор.

Когато виждах резултатите от труда си, когато получавах признание и благодарност за всеотдайността си, давах още повече от себе си. Това не остана незабелязано от местните. Много от колегите водеха семействата си в болницата, за да ме запознаят със своите съпруги и деца. Правеха каквото могат да ме накарат да се чувствам спокойна и в безопасност.

Сн. личен архив

– Равносметката?

– За мен беше и изключително удоволствие да бъда там, това е едно уникално преживяване и изключителен опит.  Участието ми в тази операции ме подтикна да запиша магистратура във военния университет след завръщането ми в България, а сега и да пиша дисертация посветена именно на българските медици в Афганистан. Щастлива съм, че имах възможността да се докосна до този толкова различен свят и да усетя истинското удоволствие от това да имам възможност да разгърна потенциала си, да покажа на какво съм способен, да видя резултатите от своя труд и да получа признанието за тези 6 месеца от живота си, които посветих на местните в Афганистан.

– Вие научихте афганистанците на много неща, а те научиха ли Ви на нещо? 

– Афганистанците са хора на честта, От тях научих, че не бива да обещаваш повече, отколкото можеш да направиш!

– Благодаря Ви за интересния и емоционален разговор и Ви желая здраве и успех в предстоящите начинания! 

Панайотка Панайотова

–––––––––––––––––––––

Мария Петрова: Най-силното оръжие в живота на жената е баща ѝ, а съпругът е неговото продължение