Dura lex, sed lex! – Законът е суров, но e закон! Българинът не вярва на закона

„Вече нямам сърце да прощавам!“ – написа един приятел в социалната мрежа и ме подтикна да напиша следните редове.

Случаят е известен… или почти. Почти, защото мастити адвокати и съдии с толкова и толкова години стаж, се хвърлиха в публичното пространство с категорични изказвания, без да изчакват мнението на прокуратурата и подсилиха усещането за абсолютна правота на хората по улиците.

Но след първоначалните писания, които бяха събрани по метода „един казал, а друг дочул“,  се появиха други – вече официални и те, ако не преобърнаха всичко с главата надолу, то поне внесоха важни подробности по случая и промениха нюанса в първоначалната настройка. Възгласите на протестиращите не замлъкнаха съвсем, но значително се снишиха и позаглъхнаха.

Какви са фактите?

Един гражданин се промъква в двора на друг гражданин, за да краде. Отминавам това, че влезлият в двора е циганин – криминално проявен, а потърпевшият – българин, лекар, за да избегна сугестията и преднамерено отношение към случилото се. Нито първият го прави за пръв път (има три предишни присъди за това), нито на вторият му е за първи път – обирали са го поне 3 пъти.

Първият не се притеснява от закона, вторият – вече не му се доверява.

За първият постъпката е ежедневие, на вторият му е писнало.

И така: д-р Иван Димитров от Пловдив застрелва Жоро Джевизов, по прякор Плъха от Столипиново…  Проследява го, последва спречкване между двамата, при което нападателят ранява с нож потърпевшия… и останалото е известно.

На следващата сутрин, на стотина метра от дома на лекаря, върху капака на кола, е намерен труп на мъж. Мъжът е прострелян, по-късно ще се установи, че е пронизан смъртоносно в гърдите…

Същата сутрин докторът отива на работа. По-късно е отведен за разпит.

Историята гръмва, вестниците иска да извлекат дивиденти от нея и се започва едно писане:

Плъха не бил сам, имал съучастник. Бил въоръжен с нож, а съучастникът му със самоделен пистолет, който изпуснал на мястото на събитието и с който, при самоотбрана, докторът застрелял нападателя си.

Из публичното пространство за завъртяха многократно едни и същи писания, казани по различен начин.

Народът изскочил на улицата се множеше и размахваше юмруци срещу закона, срещу прокурора, който се „крие като мишка“.

Но! Ето че прокурорът се показа. И се разбра, че: Плъха, не е проникнал в дома на доктора, докторът го е дебнал; ножът, с който е бил ранен (нож, табела, тръба – не се знае точно какво) не е на Плъха, а на доктора. Нападателят няма съучастник, но докторът има – приятелят, с който се опитвали да заличат следите, съпругата, която не каза истината, че е била на село, съседите, които са изтрили записите от камерите.

До какви изводи ни навежда всичко това:

Престъпление има – Плъха влиза в частен имот, с цел кражба, докторът защитава себе си и имота си.

Възниква въпросът обаче на какво трябва да се даде превес – на правото на собственост или на правото на живот? Народът не вярва на съда, нужно ли е съдът да съди според народа?

Правният институт на неизбежна отбрана е познат на българското наказателно право още след освобождението на България. Наказателният кодекс е един от най-„съвършените“ ни закони. Колкото по-често се налага да се един закон да се променя, толко юридически несъвършен е той. Дали проблемът е в закона или вечното ни оправдание – законите ни харесват, когато са ни угодни, в противен случай търсим първата „вратичка“ в тях за да се шмугнем и избягаме от отговорност. До кога ще се оправдаваме с непознаването на закона?! С лека ръка коментатори от всякакви категории погазиха правни, етични и морални правила, като демонстрираха явно непознаване на правото и закона.

В далечната 1972 с Постановление № 12 Пленумът на Върховния съд е имал възможност много подробно да изясни института – неизбежна отбрана. Всеки грамотен юрист трябва да познава основните положения заложени там. Известно е на юристите, че първо се дават фактите, после се дава правото. Станахме свидетели на прибързани, некомпетентни изказвания, които само наляха масло я огъня на народното недоволство.

Какво ни показаха протестите:  показаха ни на първо място недоволство срещу държавата, която абдикира от основното си задължение – да гарантира сигурността и правата на гражданите си. Като се започне от държавната ни граница и се стигне до квартала, в който живеем. Липсата на държава роди динковци и народът ги прие като съвременните хайдути-закрилници. Примерът с д-р Димитров илюстрира много болезнени точки на нашето общество – информационните спекулации, медийните всезнайковци и ловци на евтина слава, недоверие към институциите, които  прерастна в явна демонстрация към незачитане на държавата и нейния правов ред.

Приятелят, който ме провокира да пиша тези редове казва: „Откраднаха цигулката, на която преди мен са свирили баща ми и дядо ми, а полицаят ми каза, че това не е нещо толкова ценно“.  Е, какво трябва да се случи – да откраднат каса с милиони, или злато с килограми, за да се задейства полицията ли? А обикновеният, „малкият“ човек, който живее в село в Северозападна България, където циганите открито дерибействат, или някогашната учителка, която поминува с нищожната си пенсия? Те нямат ли право на сигурност и защита?

Показаха липса на доверия в справедливостта на закона и начините на прилагането му.

Уверяват ни, че действащият Наказателен кодекс е добър, регаламентира еднакво добре и  неизбежната отбрана, и посегателствата върху собствеността. Практическото му приложение обаче не винаги дава  на  гражданина желаната сигурност и защита – къде е грешката? В разследването, в познаването му, в тълкуването, в обвинението, в нееднаквото му прилагане спрямо всеки? Именно несигурността кара хората са излязат на улицата и да подкрепят някой, който е извършил престъпление, воден от мотив за „справедливост“, което не е успял да постигне чрез законните и правни механизми, и да го превърнат в лозунг.

Народът показаха омерзение към политиците ни, към разследващите, към прокуратурата, към съда, към обществото, което самите те изграждат;  показаха безсилието си пред толерирането на определи етноси и прослойки с цел постигане на изборни резултати, прекалено сервилничене и превиване на груб, за да се хареса на някого в Европа или по света.

Древните римляни са казвали: Dura lex, sed lex!(Законът е суров, но e закон) В България ние показахме, че не вярваме в правовата държава, във върховенството на закона, защото сме обезверени, че той не ни е достатъчен. Именно тази недостатъчност, на закона за регулира отношенията в обществото практически, доведе масите до протест. Протест срещу това, че всички сме равни пред закона, но само на думи, защото законът не се прилага с цялата си тежест еднакво към всички.

И ако днес, въпреки многото казано,  все още има движения в защита на доктора, те са за това, че народът ни вече няма сърце да бъде лъган и да прощава!